Когато стигна до града, Мартин потропа на вратата на местния лечител. Докато стоеше на прага си и го слушаше, очите на стареца се насълзиха от щипещия студ навън. Рицарят му разказа историята, която беше измислил, докато слизаше към града - че той и неговият другар пътували към Светите земи.
- Другарят ми е болен и се нуждае от вашата помощ! - бе завършил той.
- Ще платите ли? - тросна се накрая лечителят.
- Да, имаме малко пари - кимна рицарят. - Сигурен съм, че ще са достатъчни за храна и подслон, поне за няколко дена.
- Много добре - кимна мъжът, вече поомекнал. - Като ви гледам, и вие самият всеки момент ще се строполите на прага ми. Елате да хапнете нещо и ми обяснете точно къде се намира вашият приятел. Ще поръчам да отидат и да го свалят от планината.
Успокоен от внезапната промяна в поведението на лечителя, Мартин влезе в стаята с нисък таван и прие с благодарност предложените му хляб и сирене. Вярно е, че всеки момент щеше да припадне, а храната и напитката съживиха разнебитеното му тяло. Между няколко лакоми хапки той посочи към хребета, където беше оставил Хю. Лечителят кимна и излезе.
Докато изпразваше чинията си, Мартин усети дълбоко в душата си неясно безпокойство. Сякаш изтръгнат от хипноза, той пристъпи тихо към прозореца и погледна навън. Малко по-надолу на калната улица докторът разговаряше с двама мъже и сочеше към къщата си. Мартин се отдръпна от прозореца. Когато отново погледна, докторът го нямаше, но двамата мъже вече идваха към него.
Усети как мускулите му се стягат. И когато се осмели отново да погледне навън, видя, че един от мъжете вади от колана си голям нож.
Мартин се озърна отчаяно, надявайки се да открие някакво оръжие. Точно в този момент дочу шепот откъм задната врата. Плъзна се леко, притисна ухо до нея и се заслуша. Видя как желязното резе на вратата се вдига и веднага притисна гръб о стената. Вратата се отвори с леко проскърцване.
Когато първият от мъжете пристъпи предпазливо вътре, Мартин го сграбчи, изби ножа от ръката му и го запрати към каменната стена. После срита вратата точно в носа на втория мъж и притисна ръцете му. Грабна светкавично падналия нож, скочи върху замаяния мъж, повдигна главата му и го заколи с един замах.
Измъкна острието от жертвата си и остави тялото му да се свлече бездиханно на земята. После се обърна точно навреме, за да види как първият от нападателите се изправя на крака. Мартин скочи напред, ритна го обратно на пода, вдигна ножа и го заби в гърба на човека.
Със светкавична бързина събра каквато храна успя да намери и я пъхна в някаква торба. После се измъкна през задната врата, мина тихо през града и накрая откри пътеката, по която беше слязъл от планината.
Не им трябваше много време, за да го настигнат. Бяха четирима, може би петима, ако се съдеше по гневните им гласове, които ечаха в призрачната гора.
Когато Мартин достигна билото, където бяха пренощували, от мрачното небе вече се сипеха ситни снежинки. Погледът му отново падна върху скалните пукнатини, който бе зърнал преди, и в главата му зазвучаха напътствията, които той самият бе дал някога на своите другари. Най-важното от всичко бе писмото на Емар. С разтуптяно сърце той огледа очертания от самата природа широк кръст.
Даде си сметка, че никога няма да забрави това място.
С помощта на ножа, който още пазеше, той изрови основата на скалата, извади оттам няколко камъка с големината на човешки юмрук, след което пъхна увитото в кожа писмо в дупката. После върна камъните на мястото им и ги наби плътно с ботуша си. Накрая продължи да се катери нагоре, като не правеше никакви опити да прикрие следите си.
Не след дълго виковете на мъжете, които го преследваха, започнаха да се губят сред тътена на близкия водопад. Но когато Мартин стигна до мястото, където бяха нощували, от Хю нямаше и следа. Обърна се и зърна преследвачите си, които вече се виждаха съвсем ясно. Наистина бяха петима. Колоната завършваше лечителя, който го беше предал така безочливо.
Мартин грабна меча си и продължи да се катери към билото на хълма, от който се спускаше водопада. Беше решил именно там да ги изчака.