Мъжът, който водеше групата преследвачи, беше по-млад от тях и ги бе изпреварил значително. Без да си прави труд да чака другарите си, той се спусна върху рицаря с една вила. Мартин се изви леко, после замахна с меча си и преряза ръката, която държеше вилата така, сякаш беше сирене. Тялото на мъжа продължи да се тресе по инерция. Мартин се приведе, метна мъжа на рамо и го запрати надолу в пастта на водопада.
Писъците на младия мъж все още отекваха в ушите на рицаря, когато го връхлетяха още двама мъже. Въпреки че бяха по-стари и по-уморени, бяха по-добре въоръжени. Първият носеше къс меч, който започна да върти във въздуха пред очите на Мартин. Но за опитен рицар като него това си беше детска игра. Последва краткотрайна размяна на удари, през която рицарят парира бързо удара на неопитния мъж и изхвърли меча от ръката му. С обратния замах на своя огромен рицарски меч Мартин разцепи рамото на мъжа и ръката му увисна.
Младият рицар се дръпна назад, за да избегне напора на третия нападател. Подложи му крак и го спъна. Мъжът падна на колене и Мартин стовари дръжката на меча си върху главата му. После обърна меча си и със замаха на опитен екзекутор лиши тялото от главата му.
Погледна надолу и зърна лечителя, който се препъваше надолу по пътя, откъдето беше дошъл. Точно в този момент рицарят почувства остра болка в гърба си. Обърна се и видя, че вторият мъж, когото беше обезоръжил, е докопал със здравата си ръка вилата на младежа и сега от зъбците ѝ капеше кръв. Мартин направи няколко неуверени крачки напред, превит от болка. Но все пак събра сили, извъртя се рязко, замахна с меча и отсече главата му.
После застина на място. Усети, че върху него бавно се спуска покрова на немощта. А после над тътена на водопада се извиси някакъв звук. Въпреки огромната си болка, Мартин се извъртя. Към него тичаше последният от преследвачите му, стиснал в ръка стар, ръждясал меч. Мартин вече беше изгубил прекалено много сили, за да реагира достатъчно бързо. Но преди нападателят да стигне до него, от близкия шубрак изскочи Хю. Мъжът го забеляза, обърна се, сграбчи меча си с две ръце и го заби право в гърдите на стария моряк.
От устата на Хю бликна алена кръв. Но той не само че успя да остане на крака, но и тръгна напред и набута меча още по-дълбоко в гърдите си, когато обгърна с мощните си ръце слисания нападател. Изгарящ от болка, Хю продължаваше напред, като избутваше мъжа все по-близо и по-близо към пропастта, без да отпуска здравата си хватка върху него, въпреки отчаяните опити на оня да се освободи. Накрая и двамата достигнаха ръба на водопада. Мъжът разбра какво му предстои и се разпищя, продължавайки да се опитва да се откопчи от захвата на Хю.
Забравил за миг за собствената си болка, Мартин се вторачи ужасено в Хю. Приятелят му стоеше на ръба на водопада, притиснал до гърдите си напълно безпомощния нападател. Погледите им се срещнаха и на рицаря му се стори, че забелязва нещо като усмивка върху устните на стария моряк. С едно финално, братско кимване капитанът на загубения завинаги „Фалкън Темпъл" прекрачи в бездната и повлече със себе си съпротивляващия се мъж към вечността.
Изневиделица върху тила на Мартин се стовари мощен удар. Зави му се свят. Обърна се, изгарящ от болка, и през замъгления си поглед зърна лечителя, застанал зад него с голям камък в ръка.
- Човек с твоята сила ще ми донесе добра печалба в каменоломната - изкиска се злобно той. - Може би е хубаво да знаеш, че някои от мъжете, които днес уби, са роднини на пазачите там!
И докторът вдигна високо камъка, който държеше. В последните проблясъци на съзнанието си Мартин разбра, че не може да стори нищо, за да избегне удара, да предотврати залавянето си и последващото робство, да си вземе писмото и да продължи пътуването си към Париж.
Докато лежеше там, върху прясно навалелия сняг, пред очите му преминаха образите на Емар от Вийер и на Уилям от Божьо, но точно тогава камъкът се стовари върху него и лицата им се сляха с мрака.
80.
Мощна гръмотевица раздра небесата, стовари се върху Тес и я извади от съня. Тя се размърда. Още не беше дошла в пълно съзнание. Не знаеше къде се намира. Усещаше дъжда, който барабанеше по гърба ѝ. Всеки сантиметър от тялото ѝ я болеше. Имаше усещането, че е прегазена от слон.
Когато сетивата ѝ започнаха постепенно да се събуждат, тя чу воя на вятъра около себе си и вълните, разбиващи се наблизо. Последното, което си спомняше, бе една огромна водна стена, която се канеше да я погребе завинаги. Обзе я нов ужас при мисълта, че може би продължава да се носи в морето, загубена някъде в бурята, подмятана от вълните. Ала... нещо не беше наред. Имаше нещо различно. И тогава разбра какво.