- Кошмарна буря беше - отбеляза замислено Тес.
Мавромарас вдигна очи към облаците и каза:
- Да, беше много по-лошо от всичко, което хората в този град помнят, дори и най-старите сред тях. Особено за това време от годината...
В съзнанието на Тес изникна спомена за бурята, която бе връхлетяла галерата „Фалкън Темпъл" преди толкова много векове, и почти на себе си промърмори:
- Божие дело!
Лекарят я изгледа с леко наклонена глава, очевидно изненадан от реакцията ѝ.
- Може би - кимна той. - Но ако държите да разглеждате нещата в подобен стил, бих казал, че е по-скоро чудо.
- Чудо ли?
- Разбира се! Цяло чудо е, че вие и вашият приятел бяхте изхвърлени на нашия остров. Малко по-нагоре на север и щяхте да се озовете на турския бряг, който точно в този регион е скалист и напълно пуст. Градовете са чак в другия край на полуострова. А малко по-нататък на юг щяхте напълно да пропуснете острова, да бъдете отнесени в Егейско море... Вече трябва да тръгвам. Следобед ще се върна.
Но на Тес не ѝ се искаше да го пусне веднага. В присъствието на този човек имаше нещо топло, успокояващо.
- Има ли нещо, с което мога да му помогна? - попита тя.
- Приятелят ви е в добри ръце. Моята съпруга е превъзходна медицинска сестра и макар че нашата болница въобще не прилича на онова, с което сте свикнали в Америка, доверете ми се, че ние имаме богат опит с всякакви рани и травми. Дори и за малък остров като нашия се случва доста често хората да пострадат. - Замълча, замисли се, а после я погледна и попита: - Говорихте ли вече с него?
- Да говоря с него ли?! - изуми се Тес.
- Естествено! Трябва да го направите! Говорете му. Вдъхновете го, дайте му сила! - изрече докторът с почти бащински тон. После поклати усмихнато глава и допълни: - Сигурно сега си мислите, че сте попаднали на някакъв дребен провинциален вещер. Гарантирам ви обаче, че случаят не е такъв. Медицинските изследвания са напълно категорични по този въпрос. Само защото даден човек е в кома не означава, че не чува нищо. Просто не може да отговори... засега. - Замълча, а в очите му проблеснаха надежда и съчувствие. - Говорете му! И се молете да стане чудо!
Тес се засмя и извърна тъжно глава.
- Не ме бива много в молитвите.
- Не съм много сигурен - отговори лекарят. - По свой собствен начин вие го правите, макар да не си давате сметка. Правите го, като непрекъснато си мечтаете той да се оправи! И не сте сама - много хора се молят за него. - Докторът посочи към малката църква отсреща. Тес забеляза как няколко местни жители се поздравяват на вратата, едни излизат, а други влизат. - Повечето от мъжете на този остров изкарват прехраната си в морето. В нощта, когато се разрази бурята, в открито море имаше четири от нашите лодки. Семействата им се молиха на Бога и на Архангел Михаил - светеца защитник на моряците, за благополучното им завръщане, и на молитвите им беше отговорено. Всички до един успяха да се завърнат здрави и читави. А сега се казват още молитви, този път благодарствени. Както и за възстановяването на вашия приятел.
- Те се молят за неговото възстановяване?!
Докторът кимна:
- Всички се молим.
- Но вие дори не го познавате!
- Няма значение. Морето го е довело при нас, затова наш дълг е да му помогнем.
Известно време Тес остана там, загледана след него. После се обърна, за да се върне в къщата, но се поколеба. Не си спомняше кога за последен път бе влизала в параклис, църква или каквато и да било друга религиозна сграда, освен във връзка с работата си и по време на краткия епизод в изгорялата църква в Манхатън. И сега, прескачайки локвите, тя пресече улицата и влезе в малкия калдъръмен църковен двор. После бутна вратата и прекрачи прага на църквата.
Тя беше наполовина пълна. Хората се бяха наблъскали отпред върху старите пейки и се молеха. Тес остана отзад и се огледа. Църквицата беше простичка. Варосаните ѝ стени бяха покрити с фрески от XVIII век, осветени от пламъците на свещите. Тя закрачи бавно и забеляза ниша, в която имаше сребърни икони на Свети Гавраил и Свети Михаил, украсени със скъпоценни камъни. Обгърната от мъжделивата светлина на свещите и от приглушените гласове на молещите се, тя усети как я завладява някакво странно чувство. Внезапно ѝ се прииска и тя да се помоли. Но веднага след това отхвърли тази мисъл, убедена, че от нейните уста всичко би прозвучало твърде лицемерно.