Тъкмо се обърна, за да излезе, когато забеляза двете жени, които ѝ бяха донесли дрехите и храната предишния ден. С тях имаше двама мъже. Жените също я видяха и се втурнаха напред. Засуетиха се около нея, без да крият радостта си, че я виждат. Непрекъснато повтаряха една и съща фраза: „Doxa to Theo". И макар да не разбираше абсолютно нищо, Тес им се усмихваше и кимаше, затрогната от вниманието им. После разбра, че мъжете с тях са съпрузите им - рибарите, които също успели да избегнат гнева на бурята. Те също я поздравиха сърдечно. Една от жените посочи към няколко свещи в задната част на църквата и каза нещо. Отначало Тес не схвана, но постепенно ѝ стана ясно. Жената ѝ казваше, че и двете са запалили свещички за здравето на Райли.
Тес им благодари, а после хвърли поглед към предната част на църквата, към скупчените там местни жители, обединени в молитвите си под бледата светлина на капещите свещи. Остана неподвижна няколко секунди, а после се обърна и излезе.
Прекара останалата част от сутринта до леглото на Райли. След едно не особено уверено начало, постепенно установи, че в крайна сметка може да му говори. Не желаеше да споменава нищо за последните събития и тъй като не знаеше почти нищо за неговия живот, реши да се придържа към своето собствено минало - разказа му интересни приключения по време на разкопки, за успехите и неуспехите си, разказа му смешни случки от детството на Ким, въобще всичко, което се сети.
Някъде към обяд се появи Елени и я покани долу на обяд. Мавромарас се бе върнал от посещението си при болния и Тес веднага заяви, че предпочита двамата с приятеля ѝ да останат тук, поне докато докторът и неговата съпруга нямат нищо против да ги търпят. Думите ѝ очевидно доставиха огромно удоволствие и на двамата. Отговориха ѝ, че тя и Райли могат да останат тук дотогава, докато не се наложи да вземат ключово решение относно неговото състояние.
Следобеда и следващата сутрин Тес отново прекара край леглото на Райли. След като обядваха, реши, че трябва да излезе малко на чист въздух. Забеляза, че бурята вече окончателно е утихнала и се осмели да предприеме по-дълга разходка.
Вятърът се беше превърнал вече само в лек бриз и дъждът най-сетне беше престанал. Въпреки тъмните облаци, носещи се по небето, тя стигна до заключението, че градът определено ѝ харесва. Тесните улички и живописните къщи я успокояваха, а усмивките на непознатите, с които се разминаваше, й вдъхваха увереност. Тя се изкатери по каменните стъпала на Кали Страта, подмина стария музей и достигна до останките на замъка, построен през XV век от Ордена на рицарите на Свети Йоан, върху основите на още по-старо укрепление. За съжаление обаче замъкът бил разрушен, когато нацистите решили да го ползват като склад за муниции и те избухнали.
Тес се разходи между старите стени и стигна до табелка, поставена в чест на Филибер дьо Нялак - френският Велик магистър на рицарите.
„Още рицари, дори и в този затънтен край на света" - каза си тя, спомняйки си за тамплиерите. После отправи поглед към забележителната гледка, която представляваше пристанището и белите шапки на вълните отвъд него. В дърветата край старата вятърна мелница наблизо се стрелкаха лястовици, а от сънливото пристанище точно в този момент излизаше самотен кораб - траулер. Гледката на синята морска шир, която обгръщаше острова, събуди в душата й странно безпокойство. Опита се да го потуши, но после й се прииска да види отново плажа, където двамата с Райли са били открити.
Тръгна към централния площад. Там намери един шофьор, който се бе отправил към манастира в Панормитис, малко по-нататък от градчето Маратунда. След няколко километра по неравния път той я остави в началото на града. Докато си проправяше път покрай крайните къщурки, тя отново срещна двамата рибари, които били открили нея и Райли. Лицата им светнаха, когато я видяха. Настояха да я черпят кафе в малката таверна наблизо - покана, която тя с радост прие.
Въпреки че разговорът им бе значително ограничен от езиковата бариера, Тес все пак успя да схване, че на плажа били изхвърлени още останки от техния кораб. Двамата рибари я заведоха до един малък двор точно зад таверната, където ѝ показаха парчета дърво и фибростъкло, събрани от плажовете от двете страни на залива. Споменът за бурята и за потъването се стовари с огромна сила върху съзнанието ѝ и тя усети, че се изпълва с тъга по всички невинни мъже от „Саварона", които бяха изгубили живота си и чиито тела така и не бяха открити.
Благодари на двамата рибари. Не след дълго вече вървеше по пустия плаж. Бризът я галеше с уханието на морето и за своя огромна радост Тес забеляза, че слънцето отново си проправя път между облаците. Крачеше бавно по мокрия пясък, а в главата ѝ нахлуваха мъгляви спомени за онази съдбовна утрин.