И не само това. Той не взе абсолютно нищо друго. Този предмет бе единственото, което четвъртият ездач искаше.
В този момент Tec си спомни за Амелия Гейнс - жената, която приличаше по-скоро на актриса от телевизионна реклама за шампоани, отколкото на агент от ФБР. Въпреки убедеността, че детективите по принцип държат на фактите, а не на предположенията, на Tec не ѝ трябваше много време, за да се реши да потърси чантичката си от предишната вечер и да измъкне оттам визитната картичка, която ѝ бе връчила агент Гейнс.
Постави визитката на бюрото си и се върна мислено към мига, в който четвъртият ездач бе грабнал декодера. Спомни си начина, по който той го взе, задържа в ръцете си и прошепна нещо.
Изглеждаше изпълнен с... благоговение.
Какви бяха думите, които бе казал? Тогава, в самия музей, Tec бе прекалено уплашена, за да ги възприеме като нещо особено важно, ала сега тези думи бяха единственото, за което бе в състояние да мисли. Тя се концентрира върху този миг, като се постара да изхвърли всичко друго от съзнанието си и да съживи до последния детайл сцената как рицарят поема декодера. И казва... Какво казва, по дяволите? Сети се!
Първата дума беше ,,Veritas". Да де, но после какво? „Veritas"?
„Veritas vos..."? И в този момент думите ѝ се сториха бегло познати. Претърси спомените си, за да ги открие, но напразно. Веднага след думите на ездача прозвуча и онзи страшен откос на автоматичния пистолет.
Tec реши, че ще трябва да се примири с онова, с което разполага. Обърна се към компютъра и избра най-мощната търсачка от опциите на връзките. Въведе израза „Veritas vos" и получи над 22 000 отговора. Не че имаха някакво значение. Първият беше напълно достатъчен.
Ето го! Просто стои там и ѝ се присмива.
„Veritas vos liberabit".
Истината ще ви направи свободни.
Tec се вторачи невярващо в думите. Истината ще ви направи свободни.
Страхотно!
Перфектният ѝ детективски подход бе изровил една от най-баналните и изтъркани фрази на нашето време.
9
Гюс Уолдрън се появи от метростанцията на Западна 23-та улица и пое на юг.
Мразеше тази част на града. Не беше голям фен на превзетите парвенюта. Даже точно обратното. На неговата си територия фактът, че има размерите на малка сграда, му помагаше да остане в безопасност. А тук размерите му само го караха да се откроява сред напудрените сноби, които се перчеха самодоволно по тротоарите в дизайнерските си дрешки и прическите за по двеста долара.
Гюс присви рамене и отне няколко сантиметра от височината си. Не че този ход му помогна особено, както и дългото безформено черно палто, което се ветрееше след него. Но за палтото не можеше да стори нишо - нуждаеше се от него, за да скрие онова, което носеше.
Зави по 22-ра улица и тръгна на запад. Крайната му цел се намираше на една пресечка от ресторант „Импайър Дайнър", в центъра на малка поредица от художествени галерии.
Докато минаваше покрай галериите, той забеляза, че повечето от тях бяха изложили само една-две картини на витрините си. Някои от картините дори бяха без рамки, да не говорим пък, че нямаха и етикети с цена!
И как, мамка му, човек да разбере коя картина е добра, щом не ѝ вижда цената?!
Мястото, към което се беше запътил, вече се намираше само две галерии по-нататък. За непросветения наблюдател галерията на Люсиен Бусар приличаше на която и да е друга богаташка изложбена дупка. Всъщност, тя си беше точно това, но и нещо много повече. Шепата оригинали по стените ѝ се губеха сред фалшификати и предмети със съмнителна стойност. Не че някой от съседите му подозираше нещо, тъй като Люсиен притежаваше и стила, и акцента, и маниерите, за да пасне перфектно на образа на артдилър с безупречна репутация.
Изключително предпазливо, нащрек за всичко и всеки, които не пасват на общата картина, Гюс мина небрежно покрай галерията, преброи още двадесет и пет крачки, после спря и се обърна. Направи се, че се кани да пресече, огледа се отново, не видя нищо, което да го уплаши, след което бързо се върна и влезе в галерията с движения, необичайно чевръсти и леки за човек с неговите размери. И в това нямаше нищо необичайно. В тридесетте си излизания на рунда гой никога не беше удрян достатъчно силно, за да падне. Освен когато му беше поръчано да падне.
Когато влезе в галерията, той пъхна ръка в джоба на палтото си и хвана в готовност беретата 92-FS, която криеше там. Не че бе любимият му пистолет, но с автоматичния 45-калибров АСР имаше няколко недопустими пропуска, пък и след съботната вечер никак не бе препоръчително да го носи със себе си. Набързо огледа обстановката. Никакви туристи, никакви нежелани клиенти. Само собственикът на галерията.