И на това ще му дойде времето. Скоро.
С натежало сърце тя си наложи да се усмихне и пристъпи до леглото му.
Райли имаше чувството, че е бил в безсъзнание седмици наред. Мускулите му все едно не бяха неговите - бяха напълно схванати. А замаяността в главата му просто отказваше да изчезне. Един от клепачите му беше все още отчасти затворен.
Не си спомняше почти нищо, освен че застреля Де Анджелис и се хвърли със спасителната лодка в бушуващото море. Беше попитал Мавромарас как се е озовал тук, но лекарят бе в състояние да му даде само откъслечната информация, която самият той бе научил от Тес. На този етап обаче му беше напълно достатъчно, че я вижда здрава и права.
Опита се да се изправи още малко, но тялото му беше пронизано от непоносима болка и той се отпусна обратно на възглавниците.
- Как се озовахме тук?
Заслуша се внимателно във всичко, което му разказа Тес. Тя също имаше бяло петно в паметта си - от мига, в който беше зърнала чудовищната вълна до събуждането на плажа. Разказа му за удара по главата, който бе претърпял, как е закопчала заедно спасителните им жилетки, и после за вълната. Сети се да му каже и за дъската, която бе използвала като сал, и му показа раната от впилите се в ръката ѝ въжета. После поиска да знае защо турската патрулна яхта е стреляла по тях и Райли ѝ разказа за своето пътешествие - още от мига, в който Де Анджелис се беше материализирал от хеликоптера в Турция.
- Много съжалявам - изрече смутено тя, когато най-сетне дойдоха на въпроса. - Не знам какво ме прихвана тогава. Просто... сигурно не съм била с всичкия си, да те оставя така... Цялата тази бъркотия... тя... - Не намираше думи, с които да изкаже угризенията на съвестта си.
- Няма проблеми - успокои я той и по напуканите му устни пробяга усмивка. - Нека не говорим за това точно сега. И двамата оцеляхме, това е най-важното, не мислиш ли?
Тя кимна неохотно. После той продължи да ѝ разказва как през цялото време и за всичко е бил виновен свещеникът - как е убил собственоръчно онези мъже в Ню Йорк и как дори съвсем сам е започнал да стреля с оръдието на борда на „Карадениз". После ѝ разказа как бе застрелял Де Анджелис.
А след това заразказва за разкритията, които бе споделил с него кардинал Бруньоне.
Докато Райли ѝ разказваше за срещата си във Ватикана, Тес усети как я пробожда вина. Монументалната истина за онова, което бе открила днес на плажа, бе наелектризирала всяка пора в тялото ѝ. Но нямаше право да го покаже. Положи максимални усилия да си придаде слисана физиономия, да задава въпроси, но с всяка следваща фалшива реакция се намразваше все повече и повече. Искаше ѝ се да измъкне дневника от жилетката и да сподели истината с него веднага, на минутата. Ала не можеше да го направи.
В челото му се бе врязала дълбока бръчка и Тес разбра, че онова, което му бе казал кардиналът - лъжата, която стоеше в основата на неговата Църква, се е превърнало в рана, която няма скоро да заздравее. Нямаше никакво право да му причинява допълнителна болка И си даде сметка, че въобще не е сигурна дали и кога ще го направи. Той се нуждаеше от време. Тя също - за да обмисли по-добре всичко.
- Ще се оправиш ли? - попита колебливо тя.
- Странно наистина, но цялата тази работа... Турция, Ватикана, бурята... всичко ми е като някакъв лош сън. Може би в момента съм твърде упоен, но... Няма начин в някой момент да не го осъзная, разбира се. Но точно сега съм прекалено уморен. Чувствам се като изцеден и не мога да преценя каква част от усещането е физическо, и каква - нещо друго.
Тес се вторачи в съсипаното му лице. Не, сега наистина не беше подходящ момент да му съобщава за находката си. Вместо това изрече:
- Ванс и Де Анджелис си получиха заслуженото. А ти си жив. Не мислиш ли, че и това е причина да вярваме в нещо?
- Може би - усмихна се не особено уверено той.
Очите на Райли се плъзнаха по лицето ѝ. И макар че ги затвори, за да заспи, се улови, че мисли за бъдещето. Никога досега не се беше замислял по този въпрос, затова се изненада, че тази мисъл му минава през ума точно сега, на този далечен бряг, едва върнал се в света на живите.
Запита се дали все още държи да продължи работата си във ФБР. Винаги му беше харесвало да работи за Бюрото, ала точно този случай се бе отпечатал по непоправим начин в съзнанието му. За първи път, откакто се помнеше, той се чувстваше уморен от живота, който сам си беше избрал - уморен да прекарва дните си в ровене в главите на психопати и отрепки, уморен да преживява най-лошото, което планетата можеше да му предложи. Запита се неволно дали една промяна няма да му помогне да си възвърне радостта от живота, а може би - дори и вярата в човечеството.