Великият магистър прихвана леко края на стрелата с едната си ръка. С другата направи знак на Емар да се приближи. Възрастният рицар пристъпи напред и коленичи пред умиращия.
- Време е - успя да промълви старецът със слаб, но ясен глас. - Тръгвай. И нека Бог да е с теб!
Думите минаха като ветрец покрай ушите на Мартин. Вниманието му беше насочено другаде - към нещо, което бе забелязал в мига, в който Великият магистър бе отворил уста. Езикът му. Беше почернял. Когато осъзна ефекта на отровната стрела, в гърдите на Мартин се надигнаха ярост и омраза. Техният водач - непоклатимата крепост, опората, на която се бе крепил целият живот на младия мъж досега, умираше.
Забеляза как Уилям от Божьо отмести поглед към Севрей и кимна едва забележимо. Командирът пристъпи към долния край на масата и отгърна кадифеното покривало, под което се откри малко орнаментирано ковчеже. На широчина беше не повече от три педи. Мартин не го беше виждал никога до този момент. Изпаднал в благоговеен екстаз, той проследи как Емар се надига и се вторачва тържествено в сандъчето, а след това извръща поглед обратно към Уилям от Божьо. Старецът отвърна на погледа му, а след това притвори уморено очи. Дишането му се превърна в заплашително хъхрене. Емар се приближи до Питър от Севрей и го прегърна. После пое мощехранителницата и без да се обръща назад, пое към изхода на залата. Докато минаваше покрай Мартин, изрече само:
- Тръгвай!
За миг Мартин се поколеба. Погледна първо Великия магистър, а после и командира, който само му кимна утвърдително. Младежът побърза да тръгне след Емар и скоро си даде сметка, че не вървят по посока на врага.
Насочваха се към кея на крепостта.
- Къде отиваме? - подвикна той към Емар.
Без да забавя крачка, възрастният рицар отговори:
- „Фалкън Темпъл"11 ни очаква. Побързай!
Мартин се закова на място. Беше напълно объркан. Да не би да напускат града?
Познаваше Емар от Вийер вече петнадесет години - откакто баща му, също рицар тамплиер, беше починал. Тогава Мартин беше едва петгодишен. Оттогава насам Емар беше негов наставник и покровител. Неговият герой. Двамата бяха участвали рамо до рамо в множество битки. И точно така си представяше и краят им - рамо до рамо, отбранявайки Светите земи. Не по този начин. Беше истинска лудост да изоставят бойното поле. Това беше... дезертьорство.
Емар също спря, но само за да сграбчи Мартин за рамото и да го побутне напред.
- Побързай! - заповяда той.
- Не! - изкрещя Мартин и се дръпна рязко.
- Да! - настоя с красноречив тон по-възрастният рицар.
Мартин усети, че му се завива свят. В гърлото му се образува буца и той едва успя да изрече:
- Аз няма да изоставя своите братя!
От гърдите на Емар се изтръгна тежка въздишка. Обърна се и се загледа в обсадения град. От всички посоки към Акра летяха огнени стрели, пронизваха нощното небе и се сипеха върху крепостта. Все така стиснал здраво ковчежето, той се извъртя и пристъпи заплашително напред. Когато лицата им се озоваха само на сантиметри едно от друго, Мартин видя, че очите на Емар бяха плувнали в сълзи.
- Да не би да мислиш, че искам да ги изоставя?! - просъска той, а гласът му прониза въздуха като острие на меч. - Да изоставя нашия магистър, при това в последния му път?! Смятам, че ме познаваш достатъчно, за да допуснеш подобно нещо!
- Но тогава.... защо?
- Онова, което с теб сме длъжни да свършим, е далеч по-важно, отколкото да убием още някое и друго от онези побеснели кучета - отвърна с мрачна тържественост Емар. - Това е жизненоважно за нашия Орден, ако искаме всичко онова, за което сме се борили, да не загине тук! А сега побързай!
Мартин отвори уста, за да протестира, ала изражението на Емар не търпеше възражение. Макар и не особено охотно, младият рицар сведе глава в знак на подчинение и го последва.
Единственият плавателен съд, останал в пристанището, беше „Фалкън Темпъл". Останалите галери бяха отплували още преди седмица - много преди сарацините да отрежат подстъпите към кея. Корабът беше скрит зад стената на вътрешното укрепление. В момента роби, сержанти и рицари се занимаваха с товаренето. В ума на Мартин се рояха въпрос след въпрос, ала не разполагаше с никакво време, за да ги зададе.
Когато приближиха пристана, той зърна капитана на кораба - мъж на име Хю, който, както всички добре знаеха, се ползваше с пълното доверие на Великия магистър. Той беше застанал на главната палуба и наблюдаваше трескавата дейност, която кипеше наоколо. Мартин обходи с поглед кораба от кърмата, та чак до носа, от който стърчеше великолепната глава на свиреп сокол, издялана от дърво.