- Да, запознах се с него. Веднъж дойде при баща ми - отвърна тя. - Но си мислех, че специалността му е финикийска история.
- Точно така. Но нали знаеш как е с тамплиерите? Те са нещо като археологическа порнография. Интересът към тях се равнява на академично самоубийство. Нещата са стигнали дотам, че никой не иска колегите му да знаят, че приема темата достатъчно на сериозно. Съществуват прекалено много хаховци, вманиачени по какви ли не теории за конспирации, свързани с тях. Нали знаеш какво е казал Умберто Еко по този въпрос?
- Не, не знам.
- „Сигурен признак за това, че срещу себе си имате лунатик, е, че рано или късно той заговаря за тамплиерите."
- Опитвам се да го приема като комплимент.
- Не се връзвай. Аз съм на твоя страна. Тамплиерите са повече от достойни за академични изследвания - заяви Едмъндсън. - Но както вече казах, не съм виждал Ванс от години. Последното, което чух за него, е, че бил в Колумбия, но ако съм на твое място, бих предпочел Симънс. Мога веднага да те свържа с него, ако искаш.
- Много ти благодаря! - сметнаха очите на Tec. През вратата надникна една сестра и обяви:
- След пет минути изследвания.
- Страхотно! - простена Клайв.
- Ще ми се обадиш ли, когато ми уговориш срещата?
- И още как! А когато изляза оттук, какво ще кажеш да те черпя една вечеря, а ти да ми разкажеш как се развиват нещата по този случай!
Tec си спомни последната си вечеря с Едмъндсън. Беше в Египет, след като двамата се бяха гмуркали, за да изследват потънал финикийски кораб близо до Александрия. Той се беше напил с местната ракия арак, беше се опитал да ѝ налети, тя го беше отблъснала възпитано, след което той заспа в ресторанта.
- Разбира се - отговори на глас, като си каза, че разполага с достатъчно време, за да измисли някакво извинение за отказ. А после се почувства гузна заради неблагодаростта си.
13.
Люсиен Бусар крачеше напрегнато из галерията си.
Когато стигна отново до витрината, надникна предпазливо зад един фалшификат на часовник „Ормулу". Закова се там няколко минути, дълбоко замислен. С някаква част от съзнанието си отбеляза, че часовникът се нуждае от почистване, затова го взе и го отнесе на масата, върху вестника.
Вестникът със снимките от обира в музея „Метрополитън", които го гледаха и му се присмиваха.
За нищо на света не възнамеряваше да се забърква в тази работа. Ала не можеше просто така да стои и да не направи нищо. Знаеше, че Гюс ще го убие, задето не е направил нищо, така както би го убил и задето е сгафил нещо.
Имаше само един начин да се измъкне от ситуацията. И той го беше измислил, още докато Гюс стоеше пред него и го заплашваше с патлака си. Да откажеш на този човек, особено като се има предвид онова, което бе сторил в музея, си е повече от опасно. Но Люсиен бе убеден, че има достатъчно причини да се чувства в безопасност. Нямаше начин огромният мъж да излезе някога от затвора. Ако не решат да променят закона и да го почерпят със смъртоносната инжекция, Гюс го очакваше доживотен без право на помилване. И така трябва да бъде.
Не по-маловажен бе и фактът, че Люсиен си имаше свои проблеми. Едно ченге му се беше лепнало като кърлеж на врата. Безмилостен кръвопиец, който го тормозеше от години и не даваше никакви признаци, че ще го остави на мира или поне че ще поотпусне захвата си. И всичко това заради една проклета статуетка от Мали, която се оказа доста по-скорошна, отколкото Люсиен бе казал, че е, и която, следователно, струваше само малка част от онова, за което я беше продал. За щастие на французина седемдесетгодишният ѝ купувач бе получил сърдечен удар точно навреме, преди адвокатите му да се усетят. Така Люсиен се бе отървал на косъм, обаче не и по отношение на детектив Стив Бучински. За полицая това се бе превърнало в нещо като личен кръстоносен поход. Люсиен се бе опитал да се откупи с няколко сведения, но на детектива все не му стигаше. Никога нищо не му стигаше.
Но днес ситуацията беше доста различна. Щеше да му подхвърли Гюс Уолдрън и може би тогава пиявицата ще се махне от гърба му.
Погледна часовника си. Беше един и половина.
Отвори едно чекмедже, потършува вътре и накрая измъкна визитката, която търсеше. Протегна ръка към телефона и набра номера.
14.
Застанал пред тежката дървена врата на един апартамент на петия етаж в Сентрал Парк Уест, ръководителят на оперативно-тактическата група на ФБР вдигна ръка с разтворени пръсти и огледа екипа си. Неговият заместник също вдигна ръка и зачака. В другия край на коридора един от мъжете постави на рамото си пушката помпа и се приготви. Четвъртият в екипа държеше шоковата граната. Останалите двама, които завършваха групата, безшумно смъкнаха предпазителите на автоматичните си пистолети „Хеклер и Кох МР-5"