- Напред!
Агентът, който беше най-близо до вратата, задъни с юмрук и изрева:
- ФБР! Отворете!
Реакцията беше буквално мигновена. Автоматичен откос проби вратата и из целия коридор се разхвърчаха трески.
Агентът с пушката помпа върна комплимента. Не прекрати стрелбата, докато не направи няколко дупки с големината на човешки глави в дебелата дървена врата. След това помпата свали и останалата част от централната част на вратата и секунди по-късно двамата мъже с пистолетите вече бяха вътре.
Моментно затишие. Напрегната тишина. Единичен откос.
Пак затишие. Нечий глас извика:
- Чисто!
После последваха още няколко:
- Чисто!
И накрая един спокоен глас заключи:
- Окей. Партито свърши.
Амелия последва колегите си в апартамента. Обстановката беше такава, че правеше думата „лукс" да изглежда като „евтино". Навсякъде буквално вонеше на пари. Докато с ръководителя на групата разглеждаха по-подробно, стана ясно, че конкретната воня е от наркотици.
Наемателите на апартамента, четирима на брой, бързо бяха идентифицирани като колумбийски наркотрафиканти. Единият от тях се бе сдобил със сериозна огнестрелна рана в горната част на тялото си. Из всички стаи откриха купища наркотици, огромна бала пари и достатъчно следи, които да поддържат колегите им от Отдела за борба с наркотиците в еуфория в продължение на няколко месеца.
Анонимният сигнал по телефона бе подсказал за много мръсни пари, голямо количество оръжие и няколко мъже, говорещи на чужд език. Всичко бе напълно вярно. Но нито едно от нещата нямаше нищо общо с нападението над музея.
Поредното разочарование.
И нямаше да бъде последното.
Амелия огледа унило апартамента, докато колегите ѝ слагаха белезниците на живите колумбийци. Сравни мястото със собствения си апартамент. По нейните стандарти той си беше доста добър - обзаведен с вкус, изискан. Но този тук беше буквално зашеметяващ, със страхотен изглед към парка. Докато разглеждаше, стигна до заключението, че парадирането с богатство не е в нейния стил и че не изпитва завист. Освен може би за гледката.
Застана до прозореца и се загледа към парка. Забеляза два коня с ездачи, които се движеха по една от алеите. Ездачите очевидно бяха жени. Една от тях обаче като че ли си имаше неприятности с животното - или беше прекалено буйно за нея, или просто беше подплашено от двамата младежи с ролери, които профучаха покрай него.
Амелия хвърли последен поглед из апартамента, остави на ръководителя на тактическата група да оправя нещата и се насочи към офиса, за да представи мрачния си доклад на Райли.
Райли беше зает с уреждането на неофициални разговори в джамии и други места, посещавани често от мюсюлманите. След краткото първоначално обсъждане на проблема с Джансън във връзка с политическия аспект на проблема, той бе стигнал до извода, че тези срещи ще бъдат точно такива. Простички, неофициални, от не повече от двама агенти, единият от които - задължително мюсюлманин. Без абсолютно никакъв намек, че ги подозират за обира. Единственото, което агентите търсеха, беше сътрудничество - и много често го получаваха.
Компютрите в офисите на ФБР на Федерал Плаза бълваха денонощно данни, без да се брои буквално приливната вълна от информация, с която ги заливаха полицейското управление на Ню Йорк, имиграционните служби и службите за вътрешна сигурност. Базата данни, която след станалото в Оклахома Сити бе придобила гигантски размери, изобилстваше с имена на радикали и екстремисти местно производство, а онази, започната след 11 септември, преливаше от имена на мюсюлмани от всякакви националности. Райли бе напълно наясно, че повечето от хората бяха в тези списъци не защото властите ги подозираха, че са терористи или имат престъпни наклонности, а единствено поради религиозната си принадлежност. Този факт го караше да се чувства крайно неудобно. Да не говорим пък за огромното количество излишна работа, която се изискваше.
Той все още бе убеден, че неговата линия на разследване е правилната. И все пак нещо липсваше. Липсваше конкретната причина за недоволството - връзката между групата тежко въоръжени фанатици и римокатолическата църква. Точно с тази цел цял екип агенти в момента преглеждаха база данните с манифести и прокламации на подобни формации.
Шон Райли спря в началото на залата, обгърна с поглед подредения хаос от агенти, работещи кой на телефона, кой на компютъра си, и едва тогава се насочи към своето бюро. Когато стигна до него, забеляза, че Амелия Гейнс се приближава към него от другия край на залата.