- Имаш ли една минута?
Всички винаги имаха минута за Амелия Гейнс.
- Какво става?
- Нали знаеш за онзи апартамент, който ударихме сутринта?
- Да, чух. Е, поне ни спечели няколко точки за Отдела за борба с наркотиците, което не е чак толкова зле.
Амелия махна с ръка и продължи:
- Докато бях там, постоях до прозореца и гледах парка. Видях две жени, които яздеха. Едната от тях си имаше неприятности с коня. И това ме наведе на мисълта...
Райли ѝ придърпа стол и тя седна. Амелия беше глътка свеж въздух в доминираното от мъже Бюро, където процентът на жените-агенти едва наскоро бе достигнал забележителната цифра десет. Хората, които набираха кадри за Бюрото, не скриваха желанието си да го напълнят с повече жени, но кандидатките все не достигаха. Всъщност, само една жена бе успяла да достигне до ранга командващ специален агент, с което си беше спечелила присмехулния прякор „Царицата на пчелите".
През последните няколко месеца Райли бе работил доста често с Амелия. Тя беше особено полезна придобивка, когато се налагаше да се справят със заподозрени от Близкия изток. Те обожаваха червените ѝ къдрици и луничавото ѝ лице, а добре премерената във времето усмивка или стратегическото показване на нещо по-голичко, често даваха много повече резултати, отколкото седмици наблюдения и разпити. И въпреки че никой в Бюрото не правеше усилия да крие, че я харесва, Амелия не бе повдигнала никакви обвинения в сексуален тормоз - не че на някого би му хрумнало да я тормози. Тя беше израснала в семейство на военни, имаше четирима братя, на шестнадесет годишна възраст бе спечелила черен колан по карате, а мерникът ѝ беше непогрешим. Така че, съвсем спокойно би могла сама да се грижи за себе си във всяка една ситуация.
Веднъж, преди по-малко от година, двамата бяха сами в едно кафене и Райли почти я беше поканил на вечеря. Бе решил да не го прави, защото, поне според него, съществуваше огромна вероятност нещата да не завършат само с вечерята. Връзките между колеги никога не са лесни, а що се отнася до връзките между колеги в Бюрото - те са си направо обречени.
- Продължавай - кимна ѝ той.
- Мислех си за онези ездачи в музея. От записите на охранителните камери става ясно, че тези типове не просто са яздели конете си - те са ги контролирали, при това много умело, особено докато са изкачвали стълбите. За каскадьорите в Холивуд вероятно е фасулска работа, но в реалния живот задачата е доста трудна.
Звучеше така, сякаш го знаеше от опит.
Амелия забеляза погледа му и се усмихна сдържано.
- Да, мога да яздя - потвърди тя.
Той веднага си даде сметка, че тя е напипала нещо. Връзката с конете просто му се блещеше в очите. Спомни си, че още през първите няколко часа му беше минала подобна мисъл, когато се сети как конната полиция от участъка „Сентрал Парк" управляват конете си, но така и не я бе доразвил. Ако го беше сторил, сигурно щяха да са поели по следата доста отдавна.
- Искаш да прегледаме списъците на каскадьорите, така ли?
- Като начало може да тръгнем и от тях. Но в случая не става въпрос само за ездачите, а и за самите коне. От записите става ясно, че хората са пищели, викали, имало е стрелба. И въпреки всичко конете въобще не са се паникьосали!
Амелия направи пауза и отправи замислен поглед към Джордано, който тъкмо приемаше някакво обаждане - като че ли нямаше желание да сподели следващата си мисъл.
Райли веднага я разбра накъде клони.
- Полицейски коне.
- Точно така.
По дяволите! На него тази мисъл му харесваше точно толкова, колкото и на нея. Полицейските коне предполагат ченгета. А на никого не му се искаше да допуска възможността в подобен насилствен акт да са замесени други служители на закона.
- Случаят е твой - кимна той. - Само че по-кротко.
Не ѝ остана време да отговори. Джордано се втурна към тях и се разкрещя:
- Беше Стив. Напипахме нещо! Като че ли този път сме попаднали на нашия случай!
15.
Когато зави на 22-ра улица, Гюс Уолдрън усети, че по тялото му плъзват тръпки. Добре де, вярно, така беше още от събота вечер, но това тук беше различно. Разпознаваше отлично знаците. Той вършеше много неща по интуиция. Залагането на конете беше едно от тях. Резултатите? Гадни. Но пък други неща, които вършеше, воден от интуицията си, обикновено успяваха. Затова винаги ѝ обръщаше внимание.