Чупеха му костите, после ги оставяха да заздравеят, както могат, след което отново ги чупеха. Изкълчваха му ставите, разтегляха му сухожилията... Той бе наясно, че вече не може да свърши каквото и да било с ръцете си, нито пък да върви. Ала нищо не бе в състояние да спре движението на съзнанието му. То бе напълно свободно да се рее, където си иска, да напусне тази мрачна, воняща тъмница под улиците на Париж и да пътува... навсякъде.
И така, накъде да поеме днес? Към хълмистите равнини на Централна Франция? Или към подножието на Алпите? Или може би към морския бряг и далеч отвъд него?
За пореден път се запита дали вече не е полудял. Много вероятно. След всичките тези страдания и мъчения, изобретявани от зверовете, които управляваха това адско подземие, никой не би успял да съхрани здравия си разум.
Концентрира се още повече, за да си спомни времето, прекарано тук. Да, точно така. Бяха изминали шест години и половина от нощта, когато хората на краля бяха разрушили Парижкия храм.
Неговият Парижки храм.
Помнеше съвсем ясно, че беше петък, 13 октомври 1307 година. Той беше заспал, както и повечето от неговите събратя рицари, когато на зазоряване десетки сенешали бяха нахлули в прецепторията. Рицарите тамплиери трябваше да бъдат по-добре подготвени за това нахлуване. Вече месеци наред той бе наясно, че отмъстителният крал и неговите лакеи се опитват да изнамерят начин, по който да им отнемат властта. А точно тази сутрин най-сетне бяха набрали смелост и си бяха скалъпили извинение. Освен това бяха събрали и кураж за битка. И въпреки че рицарите не се предадоха толкова лесно, хората на краля разполагаха с предимството на числеността и изненадата, така че не след дълго рицарите бяха победени.
Стояха безпомощно и гледаха как опустошават храма им. Единственото, на което Великият магистър можеше да се надява, бе, че кралят и неговите лакеи няма да успеят да схванат значимостта на плячката, която отнасяха, или че ще бъдат дотолкова обсебени от алчността си за златото и скъпоценните камъни, които не можеха да открият, че няма да забележат онези на пръв поглед безполезни предмети, които всъщност бяха с неизмерима стойност. А след това над храма се бе възцарила тягостна тишина, в която Моле и неговите събратя бяха подкарани във волските коли към черната им орис.
Сега, когато си спомни за онази тишина, Жак дьо Моле си даде сметка, че именно в това е различното на днешния ден.
Беше много тихо.
Обикновено тъмницата бе доста шумно място - дрънчаха вериги, скърцаха колела за мъчения, съскаха нагорещени ръжени, а над всичко се извисяваше нескончаемият писък на измъчваните жертви.
Не и днес.
Точно тогава Великият магистър долови някакъв звук. Стъпки, които приближаваха. Отначало си помисли, че е Гаспар Шез, началникът на мъчителите, обаче стъпките на онова чудовище бяха по-други - тежки и заплашителни. Не беше и никой от неговия екип подивели животни. Не, изглежда бяха много мъже, които вървяха насам. Приближаваха се бързо по тунела на тъмницата и не след дълго влязоха в килията, където Моле висеше на своите вечни вериги. През подпухналите си, кръвясали очи той забеляза десетина ярко облечени мъже, застанали пред него. А в средата стоеше не кой да е, а самият крал.
Елегантен и внушителен, Филип IV се извисяваше най-малко с една глава над групата подлизурковци, които пърхаха около него. Въпреки окаяното положение, в което се намираше, Великият магистър не можа да не се възхити от импозантния външен вид на краля на Франция. Как е възможно човек с подобна физическа красота да е такова въплъщение на злото?! Млад, все още не навършил тридесет, Филип Хубави имаше светла кожа и дълга руса коса. Същинско олицетворение на представата за благородника.
И въпреки това вече почти десетилетие, воден от неутолимата си алчност за богатство и власт, на които можеше да съперничи единствено страстта му към похот и разврат, той бе причинил много смърт и разрушения, почерняйки живота на всички, които заставаха на пътя му или просто не му харесваха.
А рицарите тамплиери бяха сторили доста повече от това просто да не му се харесат.
Жак дьо Моле чу нови стъпки, които отекваха в тунела на тъмницата. Колебливи, нервни стъпки, които възвестиха появата на дребна фигура, облечена в сива роба с качулка. Човекът се подхлъзна и се заклати непохватно по неравния под. Качулката падна и Моле видя пред себе си папата. Беше изминало доста време, откакто бе виждал Климент за последен път, и сега забеляза, че лицето му доста се е променило. Устните му бяха обрамчени от дълбоки бръчки, като че ли папата изпитваше постоянна болка, а очите му бяха хлътнали дълбоко в тъмните си кухини.