Кралят и папата. Заедно.
Това надали е на добро.
Погледът на краля беше фиксиран върху Моле, но в момента Великият магистър изобщо не проявяваше интерес към него. Очите му бяха приковани върху дребничкия мъж с качулката, който стоеше пред него, пристъпваше нервно от крак на крак и избягваше погледа му. Моле не можеше да разбере защо папата се държи така. Дали заради лъжите, измамите и предателството си? Или заради хитрите си манипулации, чрез които бе успял да повлияе на краля да доведе до край разгрома на Ордена на тамплиерите? Или просто не издържаше гледката, която разкриваше обезобразените му крайници, отворените рани или незарасналата плът на обруганото му тяло?
Кралят пристъпи напред.
- Нищо ли? - изграчи по посока на един мъж, който кръжеше в края на групичката. Мъжът пристъпи напред и Моле видя, че това наистина е Гаспар Шез, мъчителят. Без да смее да вдигне глава, той прошепна:
- Нищо.
- Да върви в ада дано! - избухна кралят.
„Вече ме пратихте там" - помисли си Моле. Забеляза, че Гаспар поглежда към него - очите изпод рунтавите вежди бяха мъртви като камъните по пода. Кралят се приближи още повече и се втренчи във Великия магистър, поставил на носа си кърпичка, за да се предпази от вонята, която, Моле знаеше, се носеше наоколо, ала бе престанал да забелязва.
Тихият глас на краля разцепи застоялия въздух:
- Говори, проклет да си! Къде е съкровището?
- Съкровище няма - отговори Жак дьо Моле с глас, който дори и той едва успяваше да долови.
-- Защо си толкова упорит?! - изхърка кралят. - Какъв смисъл има? Твоите братя ни разкриха всичко; вашите мръсни церемонии за инициация, как вие, смирените Христови рицари, отричате божествеността на Христос, как плюете върху кръста, как дори уринирате върху него! Те си признаха... всичко!
Много бавно Великият магистър облиза напуканите си устни с подутия си език и успя да изрече:
- При такива мъчения биха се признали виновни дори и в убийството на самия Господ Бог.
Филип се приближи още повече и просъска:
- Светата инквизиция ще просъществува во веки веков! Поне това трябва да е ясно на човек с твоя интелект! Само ми дай каквото искам и ще пощадя живота ти!
- Няма никакво съкровище - повтори Дьо Моле с тона на човек, примирил се, че никога няма да успее да накара хората, които го слушат, да му повярват.
От доста време насам усещаше, че Гаспар Шез му вярва, въпреки че нито за миг не отслаби силата на ударите си върху крехкото му тяло. Знаеше също така, че и папата му вярва, ала главата на Църквата не възнамеряваше да запознава краля с малката си тайна. Кралят от своя страна се нуждаеше от богатствата, които бе убеден, че тамплиерите са натрупали през тези двеста години, откакто съществуваше орденът им. А нуждите на краля очевидно помитаха като порой изводите, които всеки разумен човек би си направил при вида на този пречупен физически мъж, който висеше на веригите пред него.
- Няма смисъл - въздъхна кралят и се обърна, все така бесен, но очевидно примирен като жертвата си. - Съкровището сигурно е било изнесено от страната още през онази първа нощ.
Жак дьо Моле наблюдаваше папата, който продължаваше да се прави, че не го вижда. Да, ходовете на този човек бяха наистина брилянтно изпипани. Великият магистър изпита някакво перверзно удоволствие, давайки си сметка за този факт. А осъзнаването му затвърди още повече неговата решимост, защото действията на подлата невестулка потвърждаваха за сетен път благородната цел на тамплиерите.
Кралят изгледа студено дребния, но як мъчител и попита:
- Колко от тях все още живеят сред тези стени?
Тялото на Моле се стегна. За първи път имаше възможността да научи за съдбата на своите братя от Парижкия храм. Гаспар Шез съобщи, че освен самия Велик магистър, е останал жив само неговият заместник.
Жак дьо Моле затвори очи. В съзнанието му нахлу порой от ужасяващи картини. Всички са мъртви. А бяхме толкова близо... Само ако... Само ако бяха получили вест от „Фалкън Темпъл", от Емар и неговите хора...
Но нищо.
Храмът на сокола - „Фалкън Темпъл", заедно с безценния си товар, бе изчезнал завинаги.
Кралят се обърна, погледна за последен път развалината, наречена човек, и отсече:
- Довършете го!
Мъчителят протътри крака към краля и попита тихо:
- Кога, Ваше величество?
- Утре сутрин
Когато чу тези думи, Моле усети нещо, което протече през цялото му тяло - нещо, което в първия момент не успя да проумее. Беше чувство, каквото не бе изпитвал много години.