И точно тогава зърна ездачите.
Конете бяха превъзходни представители на своя вид - огромни, с горди осанки, в сиво и кестеняво, с гъсти, развяващи се черни гриви и опашки. Но не те, а ездачите им приковаваха вниманието на тълпата като магнит.
Четиримата мъже, яздещи рамо до рамо, бяха облечени в средновековни доспехи. Имаха шлемове с визьори, ризници с метални халки, поръбени бронирани гамаши над прилепналите си ватирани панталони и черни, къси кожени палта. Изглеждаха така, сякаш току-що бяха проникнали в нашия век през някакъв портал на времето. И за още по-голям драматизъм, на коланите им висяха дълги мечове в красиви ножници. А най-удивителното от всичко бяха дългите им бели мантии, наметнати върху доспехите, върху гърба на всяка от които се открояваше огромен, кървавочервен кръст.
Конете се движеха в лек тръс.
Тълпата полудя от възбуда, когато рицарите се приближиха бавно и тържествено, вторачени право напред, нехаещи за суетнята около тях.
- Виж ти какво си имаме тук! Както изглежда, „Метрополитън" и Ватикана са решили да надминат всичките ни очаквания, при това са го направили великолепно! - продължи ентусиазирано репортерката, преценявайки, че вече може да превключи на обичайната вълна на шоубизнеса.
Конете стигнаха до тротоара пред музея, а после направиха нещо крайно необичайно.
Не спряха дотам. Обърнаха се бавно и се подредиха с лице към колоните на входа. Като по команда, ездачите се приведоха леко и подканиха конете да се качат на тротоара. Все така бавно и спокойно, четиримата рицари ги поведоха по павирания площад пред входа.
Рамо до рамо, те се заизкачваха церемониално по широкото стълбище, насочвайки се уверено право към входните врати.
2
- Мамо, наистина не мога повече да трая! - примоли се Ким.
Tec Чайкин погледна дъщеря си раздразнено. Трите - Tec, майка ѝ Айлийн и Ким - току-шо бяха прекрачили прага на музея и Tec се надяваше, че ще успее да хвърли един бърз поглед на изложените експонати преди началото на речите, усмивките, уливките и останалите неизбежни за такива събития формалности. Уви, сега трябваше да почака. Ким постъпваше точно така, както всяко деветгодишно дете при подобни обстоятелства - стискаше до последния възможен момент, преди да обяви отчаяната си нужда да посети тоалетната.
- Ким, точно сега ли?!
Огромната зала гъмжеше от народ. И точно в този момент Tec въобще не се блазнеше от перспективата да навигира през цялото това море от хора, за да води дъщеря си до тоалетната.
Майка ѝ, която не криеше насладата, която тази сцена ѝ доставяше, накрая благоволи да се намеси:
- Аз ще я заведа. Ти си гледай работата. - А после с многозначителна усмивка добави: Въпреки че ми е особено приятно да наблюдавам как всичко ти се връща.
- Ще се срещнем в главната зала - обяви Tec и вдигна предупредително пръст към Ким. - Не се отделяй от баба си! Не искам да се загубиш в този цирк тук!
Ким простена и подбели отегчено очи. Tec се загледа след тях - как изчезват в мелето, и едва тогава се обърна и продължи напред.
Огромното централно фоайе на музея вече бъкаше от сивокоси мъже и ослепително бляскави жени. Етикетът за вечерта изискваше строго официално облекло - смокинги и бални рокли. Tec се огледа и се почувства крайно неловко заради не толкова пищния си, макар и елегантен външен вид.
Тя така и не осъзна, че онова, което хората забелязваха по нея, нямаше нищо общо както с иначе безупречната ѝ черна рокля, която се полюшкваше леко на няколко сантиметра над коленете ѝ, така и с очевидното ѝ неудобство да присъства на подобно събиране на празноглавци. Хората просто я забелязваха и точка. Винаги я забелязваха. И никой не би могъл да ги обвини, че я забелязват. Жалко, че винаги си падаше по неподходящи мъже. Накрая дори се омъжи за последния от тази презряна пасмина - грешка, която съвсем наскоро се бе постарала да поправи.
Tec пристъпи напред в голямата зала. Жуженето от разговорите отекваше в стените около нея и правеше отделните думи напълно неразбираеми. Очевидно акустиката никога не е била сред приоритетите на хората, построили музея. До слуха ѝ достигна слаб отзвук от камерна музика. Женски струнен квартет, сбутан в единия от ъглите, енергично размахваше лъковете. Като кимаше леко по посока на познатите лица наоколо, Tec си проправи път и се озова в нишата, където превъзходната статуя на Андреа дела Робия от бяло-синя глазирана теракота на Мадоната с младенеца стоеше безмълвно и наблюдаваше стълпотворението под себе си.