- Чакай малко! - смръщи се Райли. - Искаш да кажеш, че те са изнудвали Ватикана? Аз си мислех, че са били Христови воини! Не смяташ ли, че по-логичният извод е те да са намерили нещо, което е зарадвало Ватикана до такава степен, че Църквата е решила да ги награди за откритието им?
- Ако нещата са стояли така, както казваш ти, не мислиш ли, че по-логичният ход би бил да обявят откритието си официално? - След този въпрос тя се облегна назад, очевидно леко объркана. - Да, знам, няколко парченца от пъзела все още липсват. Тамплиерите наистина са продължили да се бият за християнството в продължение на двеста години. Но все пак не можеш да не признаеш, че всичко изглежда твърде интригуващо! - Тук Tec отново замълча, погледна го и попита: - Е, какво смяташ? Намираш ли някакъв смисъл в моите заключения?
Райли обмисли отново цялата информация, която Tec така ентусиазирано му бе предоставила. Въпреки привидно нелепото звучене на някои части от нея, той не можеше просто ей така да я отхвърли. Въоръженият обир в „Метрополитън" безспорно подсказваше за нещо далеч по-заплетено - зад този привидно обикновен грабеж се криеше нещо по-дълбоко. Поне по този въпрос всички в екипа му бяха напълно съгласни.
Той отлично знаеше, че някои радикални екстремисти основават действията си на разнообразни митове и верски убеждения, как с течение на времето ги изкривяват и опорочават така, че да паснат на техните намерения, и как в крайна сметка му изгубват края и започват да вършат невъобразими поразии.
Възможно ли е точно в тази история да се съдържа връзката, която толкова им трябваше? Легендата за тамплиерите със сигурност беше превъзходна основа за подобни изкривявания на понятията.
Възможно ли е някой да е до такава степен бесен заради съдбата, сполетяла тамплиерите, да се идентифицира с тях дотолкова, че да започне да се облича като тях, а накрая да се опита да отмъсти на Ватикана и да намери загубеното им съкровище?
- Дали смятам, че тамплиерите са били пазители на тайна, била тя добра или лоша, свързана с ранните години на Църквата? - обърна се към нея той. - Честно казано, нямам никаква представа.
Tec отвърна поглед, опитвайки се да прикрие разочароването си. Но точно тогава той се приведе към нея:
- Дали обаче мисля, че е възможно да съществува връзка между тамплиерите и случилото се в музея? - Пауза, едва забележимо кимване и накрая лека усмивка. - Да! Убеден съм, че по този въпрос си струва да се помисли!
22.
За Гюс Уолдрън този ден определено не беше от най-добрите.
Спомняше си, че се бе събудил преди известно време. Но преди колко точно - не можеше да каже. А после отново се бе унесъл. И сега бе повторно буден. И като че ли най-сетне идваше в съзнание.
Даваше си сметка, че формата му никак не е добра. Примигна, спомняйки си катастрофата. Тялото му се чувстваше така, сякаш го бяха бъхтили много повече, отколкото средностатистическата телешка пържола в „Чиприани". А дразнещите, нескончаеми писукания на мониторите около него в никакъв случай не му помагаха да дойде на себе си.
Знаеше, че се намира в болница - писуканията и характерните за подобно място шумове бяха повече от показателни. Налагаше се да се осланя на слуха си, тъй като в момента не виждаше абсолютно нищо. Болката и смъденето в очите му бяха неописуеми. А когато се опита да се раздвижи, разбра, че не може. „Завързали са ме за леглото! Но като че ли не особено здраво. Значи причините са болнични, а не полицейски." Това беше добре. Ръцете му се вдигнаха към лицето, опипвайки бинтовете. Но усети и друго нещо - навсякъде му бяха напъхали разни тръбички.
Нямаше никакъв смисъл да се бунтува. Не и точно в този момент. Първо трябваше да разбере точно колко е ранен, а и за да се измъкне оттук, му беше необходимо и зрението. Затова, докато не е наясно със залога, ще се наложи да направи сделка с ченгетата. Но какво можеше да им предложи той? Трябваше му нещо голямо, защото на тях хич нямаше да им допадне факта, че точно той бе отнесъл главата на онзи шибан пазач. Май наистина не трябваше да го прави. Просто стана така, че докато яздеше натруфен и важен като някакъв принц от приказките, му хрумна да провери какво ли е да се пробва срещу истински човек. И усещането си го биваше - по този въпрос нямаше никакъв спор.