Отново онези пръсти.
Натискащи по-силно, по-дълбоко. Изцеждащи и последните му останали жизнени сили. Болката.
Беззвучният писък.
Мамицата му мръсна! Гюс изгуби представа за времето. Успя да напише името на мястото, където работеше Бранко. И после единственото друго, което написа, бе: „не".
И пак болката. И отново, и отново.
Накрая, изпълнен с огромно облекчение, той усети, че изваждат молива от пръстите му. Най-сетне човекът му повярва, че казва истината.
Сега Гюс долови някакви нови звуци, които не успя да разпознае. После отново усети как пръстите на мъжа повдигат бинтовете на същото място. Сви се, но този път почти не усети проникването на иглата.
- Ето ти още малко болкоуспокояващо - прошепна мъжът. - Ще премахне болката, която усещаш, и ще ти помогне да заспиш.
Гюс усети как в главата му се надига някаква тежка умора, която постепенно обхваща и тялото му, а с нея дойде и облекчението, че изпитанието и болката са свършили. Но точно в този момент той си даде сметка, че забравата, в която постепенно потъваше, ще бъде сън, от който той никога повече няма да се събуди.
Изпълнен с отчаяние, той се опита да се раздвижи, ала не успя. А след няколко секунди като че ли окончателно изгуби желание да се движи. Отпусна се. Накъдето и да беше се запътил, със сигурност щеше да бъде място, далеч по-красиво и добро от клоаката, в която беше прекарал целия си окаян живот.
23.
Райли се измъкна от леглото, навлече си една тениска и се загледа през прозореца на своя апартамент на четвъртия етаж. Улиците навън бяха потънали в гробовна тишина. Онази изтъркана сентенция за града, който никога не спял, очевидно важеше само за него.
Той самият рядко спеше добре и причините за това бяха много. Една от тях беше неспособността да изключва съзнанието си. Проблемът го преследваше вече години наред -непрекъснато прехвърляше в ума си улики, данни и следи, свързани със случая, по който в момента работеше. Със самото заспиване нямаше проблем. По този въпрос обикновено грижата имаше изтощението. Но когато циферблатът на часовника достигнеше кошмарния праг на 4 часа сутринта, той се ококорваше и осъзнаваше, че мозъкът му вече работи на пълни обороти, пресява, анализира и претърсва за липсващата брънка информация, която би могла да спаси десетки човешки животи.
Понякога товарът на работата му бе напълно достатъчен, за да монополизира неговите мисли. Но отвреме навреме умът му отскачаше към лични проблеми, обитаващи територии, изпълнени с мрак, много по-коварен от този на подземния свят, който бе обект на неговите разследвания. Постепенно към повърхността на съзнанието му избликваха тревожни мисли, които го задушаваха и не му даваха покой.
В преобладаваща си част те се въртяха около случилото се с баща му - как се бе застрелял, когато Шон беше едва на единадесет години. Как момчето един ден се бе прибрало от училище, как бе отишло в кабинета на баща си и го бе заварило там, седнал в любимия си фотьойл, само дето този път задната част на главата му липсваше.
Независимо от характера на мислите му, следващите два часа след неговото събуждане бяха повече от отчайващи. Прекалено уморен, за да стане от леглото и да използва времето си за нещо полезно, но и изпълнен с прекалено много мисли, за да заспи отново, той обикновено лежеше в тъмното, а мисълта му обхождаше какви ли не безрадостни пътеки. И той чакаше ли, чакаше. Сънят обикновено го спохождаше милостиво някъде около шест часа, което не беше кой знае какво успокоение, като се имаше предвид, че след около час така или иначе трябваше да стане за работа.
През тази нощ събуждането в четири часа настъпи, благодарение на обаждането на дежурния полицай. Той го информира, че човекът, когото Райли беше гонил по улиците на Манхатън, бил починал. Дежурният спомена нещо за вътрешен кръвоизлив и за сърдечна криза.
И така, Райли бе прекарал обичайните си следващи два часа в преосмисляне на случая. Един от най-важните изводи, до които стигна, бе, че е загубил единствената си обещаваща и реална следа - ако не броим Люсиен Бусар, който обаче надали щеше да може да им каже кой знае какво, когато е в състояние отново да говори. Но размислите по този случай не след дълго се преляха в други мисли, които се въртяха в съзнанието му още от момента, в който си бе тръгнал снощи от болницата. Мисли, отнасящи се предимно до Tec Чайкин.
Сега, докато съзерцаваше тъмата през прозореца, той си спомни, че първото, което му направи впечатление, бе фактът, че на ръката ѝ нямаше халка или пръстен. Забелязването на подобни неща бе изключително важно за професионалния му живот. Инстинктивно внимание за детайлите, което идваше с годините, прекарани на това поприще.