Реши да не пали лампите - познаваше достатъчно добре всичко, за да го намери. От горната полица в гардероба смъкна стара раница, а после бръкна по-навътре, измъкна четири кутийки с патрони и ги пусна в раницата. После се насочи към банята, където от казанчето на тоалетната измъкна найлонова торбичка. В торбичката имаше нещо голямо, увито в промазана кожа. Отвори го и отвътре измъкна своя 45-калибров „Кимбър" и малката, 9-милиметрова „Берса". Провери ги, зареди „Берсата" и я пъхна в колана си, а „Кимбъра" сложи при патроните. После грабна някакви дрехи и любимите си работни ботуши. Това като че ли беше достатъчно.
Излезе обратно през прозореца на спалнята, затвори го след себе си, преметна раницата през рамо и се присегна, за да вземе хартиената торба.
Нямаше я.
Мич застина на място. После много внимателно измъкна пистолета си. Вторачи се надолу в уличката. Не забеляза абсолютно никакво движение. В подобно гадно време дори и котките предпочитаха да си стоят по ъглите, а от подобна височина плъховете просто не се виждаха.
Кой му е взел торбата? Деца? Сигурно. Ако някой вървеше по петите му, той не би се задоволил само със стек бири и цигари. Реши да се качи на покрива, откъдето можеше да премине на съседната сграда и да слезе на улицата, която се намираше стотина метра по-надолу.
Започна да се катери безшумно нагоре. Тъкмо се опитваше да прекрачи вентилационната шахта, когато кракът му се плъзна върху една от многото тръби, оставени тук от небрежните работници по поддръжката. Падна по лице в огромна локва дъждовна вода. Изправи се бързо на крака и побягна към високия до кръста му парапет на покрива. Когато го стигна, прехвърли единия си крак, но точно в този момент го прониза неописуема болка - някой го ритна по другия крак, точно в прегъвката зад коляното, който веднага поддаде.
Мич се присегна светкавично към пистолета си, но непознатият бе по-бърз от него - грабна ръката му и я изви. Пистолетът се изплъзна от нея и затрополи по спускащия се надолу покрив. Опита се да се измъкне от захвата на мъжа до себе си, по едно време усети, че успява и изпита момент на радостна възбуда, преди да загуби равновесие и да се прекатури от другата страна на парапета.
Размахвайки отчаяно ръце, той съумя да докопа грубите камъни на последния ред на сградата. Но точно тогава нападателят приклещи ръцете му, точно над китките, като го задържа и не му позволи да се понесе надолу към сигурна смърт. Мич вдигна очи, вторачи се в лицето на човека срещу себе си, но не го разпозна.
Реши, че каквото и да иска този човек, ще му го даде без каквито и да било уговорки.
- Изтегли ме! - примоли се Мич. - Моля те!
Човекът направи бавно онова, за което беше помолен, докато накрая Мич се озова проснат наполовина върху покрива, наполовина върху каменния ръб на сградата. Усети как мъжът отпуска едната му ръка, а малко след това забеляза как нещо проблясва. За момент Мич си помисли, че е нож, но после си даде сметка какво вижда - хиподермична игла.
Не че знаеше точно какво означава това и за какво се използва, но се постара да се отскубне от захвата на непознатия. Ала преди да успее да стори каквото и да било, усети остра болка в опънатите си мускули, простиращи се от рамото по посока на черепа.
Мъжът току-що бе пъхнал иглата във врата му.
31.
Де Анджелис седеше в уединението на своята стая в общежитието и се взираше в принтирания кадър от охранителните камери пред себе си. Едната му ръка несъзнателно си играеше със златна статуетка на кон, изправен на задните си крака, инкрустиран с диаманти и рубини.
По негово лично мнение въпросната антика бе твърде вулгарна. Знаеше, че е подарък на Светия отец от Руската православна църква по време на една папска аудиенция в края на XIX век, а освен това бе наясно, че статуетката е безценна. Вулгарна и грозна, но безценна.
Вторачи се в снимката пред себе си, която показваше четвъртия рицар с декодера в ръце, сякаш се опитваше да разгадае мислите му. Кадърът беше направен от камерата в задния ляв ъгьл на залата. Около рицаря се въргаляха парчета от потрошените изложбени витрини. А в горния ляв ъгъл зад един здрав шкаф се забелязваше женско лице.
Значи жена археолог, която е чула как четвъртият рицар изрича нещо на латински. За да го чуе, трябва да е била достатъчно близо. Сега, докато разглеждаше снимката, бе повече от сигурен, че точно това е въпросната жена.
Постави снимката и скъпоценния кон на леглото си, точно до медальона, който сега вдигна. Беше направен от смарагди и имаше сребърен обков - дар от Низам от Хайдерабад. Струваше колкото цял царски откуп, какъвто и някога е бил. Докато въртеше верижката му в ръцете си, свещеникът се изпълваше с все по-голям гняв заради задънената улица, до която беше достигнал.