- Много се извинявам, че се натрапвам в такъв момент! - запелтечи тя. - Надявам се, че все пак ще ми простите...
Не довърши, защото забеляза, че изражението му леко се прояснява - като че ли най-сетне я позна.
- Tec. Tec Чайкин. Дъщерята на Оливър!
Тя си пое дълбоко дъх и издиша облекчено. Когато лицето му се отпусна, пронизващите му сиво-сини очи светнаха и Tec отново зърна в тях леките отблясъци от харизматичната личност, която той представляваше някога. Очевидно паметта му си беше съвсем наред, защото той каза:
- Сега се сещам защо изглеждаш различна. Когато се запознахме, ти беше бременна. Спомням си как си мислех, че турската пустош надали е най-подходящото място за жена в твоето положение.
- Да - усмихна се тя. - Имам дъщеря. Казва се Ким.
- Значи трябва да е на... - И той започна да изчислява колко време е минало.
- На девет годинки е - притече му се на помощ Tec, но после сведе притеснено очи. - Много съжалявам... Не би трябвало да съм тук...
Канеше се да се обърне и да си тръгне, но в този момент лицето му отново помръкна. Като че ли над цялото му същество се спусна тъмен облак, когато извърна поглед към надгробния камък. И с мек глас изрече:
- А моята дъщеря Ани днес щеше да навърши пет годинки.
Дъщеря ли?! Tec го стрелна изумено, а после насочи поглед към надгробната плоча. Беше елегантна в своята простота, бяла, а буквите, издълбани в нея, бяха високи най-малко пет сантиметра:
Марта и Ани Ванс
Дано усмивките им огряват свят,
по-добър от нашия!
Отначало тя не разбра. Но после прозрението я озари. Съпругата му вероятно е починала по време на раждане.
Tec усети как цялото ѝ лице пламва. Идеше ѝ да потъне в земята от срам, задето се бе натрапила.
- Много съжалявам - изломоти. - Не знаех.
- Вече бяхме избрали имената. Ако беше момче, щеше да е Матю. Ако е момиче - Ани. Избрахме ги още в първата нощ след сватбата си.
- Какво... Как стана така, че... - не довърши тя.
- Случи се точно в средата на нейната бременност. Още от самото начало се намираше под строго лекарско наблюдение. Тя беше, всъщност и двамата бяхме прекалено възрастни за раждане на първо дете, пък и тя страдаше от фамилна обремененост - високо кръвно налягане. Както и да е. Разви нещо, наречено предекламзия. Никой не можа да каже защо се случва. Иначе разбрахме, че е доста често явление, но може да бъде опустошително. Както и стана в случая с Марта.
Замлъкна, пое си дълбоко въздух и извърна очи. Повече от ясно бе, че всичко това е прекалено болезнено за него. На Tec ѝ се искаше да го накара да спре. Искаше ѝ се земята да се разтвори, да я погълне и да го освободи от нейното присъствие. Но вече беше прекалено късно. Той продължи:
- Лекарите казаха, че не могат да сторят нищо. Посъветваха Марта да направи аборт. Ани беше прекалено малка, за да оцелее в инкубатор, а с всеки изминал ден и шансовете на Марта да оцелее след тази бременност намаляваха все повече. Затова ние сторихме онова, което сме правили винаги - обърнахме се към енорийския си свещеник, отец Маккей, с въпрос как да постъпим.
Tec се сви уплашено, досещайки се какво точно е станало.
Изражението на Уилям Ванс стана още по-мрачно.
- Неговата позиция, всъщност, позицията на Църквата, беше повече от ясна. Той заяви, че това би било убийство. При това не какво да е убийство, а най-долното от всички възможни убийства. Немислимо престъпление. Каза, че сме щели да нарушим Божиите закони, най-вече заповедта „Не убивай". Каза, че ще отнемем човешки живот. Каза, че ще убием едно човешко същество, което се намира в самото начало на своя живот - възможно най-невинната от всички жертви. Жертва, която не разбира. Жертва, която не може да спори с нас. Жертва, която не може да ни умолява да се смилим над живота ѝ. После ни попита какво бихме сторили, ако можехме да чуем виковете ѝ, ако можехме да видим сълзите ѝ. И като че ли всичко това не беше достатъчно, та прибягна до последния си аргумент, с който окончателно ни лиши от избор: „Ако имахте детенце на една годинка, щяхте ли да го убиете? Щяхте ли да го пожертвате, за да спасите собствения си живот?! Не, разбира се, че не бихте го направили! Ами ако беше на един месец? На един ден? Кога точно започва да цъка часовникът на човешкия живот?" - Тук Ванс направи пауза, поклащайки глава при тежестта на спомена. - Та ние се нуждаехме от съвета му. И решихме - никакъв аборт. Ще се уповаваме на Бога.
- Много съжалявам! Много! - пророни Tec.
Но думите ѝ като че ли нямаха никакво значение. Уилям Ванс бе попаднал в някакъв свой свят. Когато го погледна в очите, забеляза, че тъгата му е заменена от необуздан гняв, който като че ли извираше от дълбините на душата му.