- Колко точно ще закъснее?
- Не уточни.
Когато помоли Лизи Хардинг да му даде номера на мобилния телефон на Tec, му беше отговорено, че политиката на института е да не дава лична информация за своите служители. На този етап Райли реши, че е жизненоважно да знае номера ѝ, затова се легитимира като агент от ФБР и институтът веднага отстъпи от позицията си.
След три иззвънявания мобилният ѝ телефон бе включен, обаче тя не изрече абсолютно нищо. Райли долови някакъв странен шум от движение, както става, когато човек без да иска натиска бутон за бързо набиране, докосвайки телефона си било в чантата, било в джоба си. Но малко след това я чу да казва: „Моля те!", при това с обезпокоително уплашен тон.
Да, определено звучеше уплашена, като човек, който проси милост. А след това дойде онази последователност от звуци, които Райли се опита безуспешно да разгадае: силно прещракване, после два глухи пукота, нещо, което приличаше на болезнен вик и накрая като че ли тупване. Той отново извика в слушалката: „Тес!", но пак не получи отговор, и връзката прекъсна.
Сега той стоеше, втренчен в телефона. Да, тонът на онова „Моля те!" никак не му харесваше.
Нещо се беше объркало. При това сериозно.
Райли реши отново да се обади в института, откъдето го свързаха с Лизи.
- Отново е агент Райли - каза той. - Налага се да разбера къде е Тес... - не довърши и побърза да се поправи: - Къде е госпожица Чайкин! Спешно е!
- Нямам представа. Не ме е уведомявала къде ще ходи. Единственото, което ми каза, е, че ще закъснее.
- Налага се да ви помоля да погледнете в бележника ѝ за срещи и да проверите електронната ѝ поща.
- Изчакайте минутка - отговори секретарката, но не особено любезно.
Райли забеляза, че партньорът му го гледа разтревожено.
- Какво става? -- попита Джордано.
Райли постави ръка върху телефонната слушалка, записа номера на мобилния телефон на Тес на едно листче, подаде го на колегата си и прошепна:
- Свързано е с Тес. Нещо се е случило! Нека да открият местоположението на телефона ѝ!
Едно сиво волво пъплеше бавно по магистралата Бруклин-Куинс покрай Ист Ривър, насочвайки се към моста „Бруклин".
Три коли зад волвото, на безопасна дистанция от него, се намираше тъмносив форд, управляван от човек, който имаше гадния навик да хвърля през прозореца угарки от цигари, без да си прави труда да ги изгаси.
34.
Още преди да отвори очи, Тес усети мириса на тамян. А когато ги отвори, видя около себе си стотици запалени свещи, чиито жълтеникави пламъци хвърляха меки отблясъци в стаята, в която се намираше.
Лежеше като че ли на някакъв килим - стар турски килим наистина. Пръстите ѝ усетиха грубата му, износена повърхност. Когато започна да идва на себе си, си спомни за срещата си с Бил Ванс и през тялото ѝ преминаха студени тръпки. Ала него го нямаше тук. Тя беше сама.
Изправи се бавно, но ѝ се зави свят. Въпреки това се насили да се изправи някак си на крака. Почувства остра болка в лявата страна на гърдите си и още една - в бедрото. Сведе поглед надолу, опитвайки се да се сети какво точно се беше случило.
Той ме простреля! Направо не мога да повярвам, че наистина го направи! Обаче не съм мъртва. Защо?
Разгледа дрехите си в търсене на издайническите дупки от куршуми, продължавайки да се пита защо все още диша. После забеляза две петна, където беше уцелена - двете места, където дрехите ѝ бяха обгорели. И после спомените ѝ започнаха да се връщат - за Ванс и за пистолета, който той държеше. Тес осъзна, че той не е искал да я убие, а само да я извади от строя за известно време, а пистолетът, с който стреля, вероятно е бил електрошоков.
Не че от тази мисъл ѝ стана кой знае колко по-добре. Оглеждайки се с все още замъгления си поглед, тя постепенно си даде сметка, че се намира в някакво подземие. Голи стени, каменни плочи по пода, нисък таван, поддържан от дебели колони. Никакви прозорци. Никакви врати. В единия от ъглите зърна дървена стълба, извеждаща нагоре към мрак, до който светлината на свещите не можеше да достигне. Навсякъде се виждаха безформени купчинки размекнат восък.
Постепенно съзнанието ѝ подсказа, че това място бе нещо повече от подземие. Тук живееше някой. До една от стените се виждаше походно легло, а ролята на нощно шкафче се изпълняваше от стара дървена щайга, поставена до него. Върху нея се мъдреха купчини книги и вестници. В противоположния край на леглото се виждаше дълга маса. До нея - въртящ се стол. Двата края на масата бяха отрупани с още повече книги, вестници и хартия, а точно в средата, обграден тържествено от други свещи, почиваше декодерът от музея.