- Всичко започна във Франция - отвърна той и погледът му падна замечтано върху купчината стари документи, която лежеше до декодера. - Преди доста години. Бях предприел туристическа обиколка на Лангедок. Там е великолепно. Човек много лесно може да си представи как е изглеждало всичко дори и в далечното минало. Там имат изключително интересна история, по-голямата част от която доста кървава... Както и да е. Та там попаднах на един разказ, който се запечата в съзнанието ми. Разказ за нещо, което се е случило преди няколко столетия. За млад свещеник, който бил извикан до постелята на умиращ старец, за да му даде последна благословия и да изслуша изповедта му.
Старецът бил известен като един от последните оцелели тамплиери. Та свещеникът отишъл при него, въпреки че човекът нито бил част от паството му, нито го бил повикал - даже отначало отказал да го види. Накрая отстъпил. Та легендата разказва, че когато излязъл от къщата на стареца, бил бял като платно. И не само в лице - косата му също била побеляла. Казват, че от този ден нататък никой никога не го видял да се усмихне.
И години по-късно, когато дошъл и неговият ред да премине в отвъдното, истината излязла наяве. Оказало се, че тамплиерът му разказал своята история и му показал някакви документи, които го накарали да изгуби и ума, и дума. И с това легендата свършва. Обаче аз не успях да я забравя, не можах да избягам от спомена за внезапно побелялата коса на свещеника.
През годините, когато се окажех на подходящо място или в подходяща библиотека, никога не забравях за тази легенда и правех всичко възможно да открия някакви насоки относно какъв би могъл да бъде въпросният ръкопис или къде би могъл да се намери. - Тук той се усмихна, паметта му очевидно чертаеше образи от онези далечни, уединени библиотеки. - Нямам представа в колко прашни архиви съм се ровил, принадлежащи на музеи, църкви и манастири из цяла Франция, та даже и в Пиринеите и северните части на Испания. Честно да си призная, не хранех особено големи надежди, че ще открия документите, за които се споменава в легендата. А после, най-неочаквано, открих нещо. В един тамплиерски замък.
Тес усети ново замайване.
Сети се за латинската фраза, която го бе чула да изрича в музея - за онази фраза, която, както я осведоми Клайв, била издълбана в трегера над портата на Шато дьо Бланшфор. После насочи поглед към листите до декодера. Виждаше се ясно, че са стари, ръчно изписани документи.
- Открил си истинския ръкопис, така ли? - попита тя и с изненада установи, че изпитва част от вълнението, което и самият Ванс вероятно е изпитал. И тогава я осени проникновение. - Обаче те са били шифровани, нали? Затова си имал нужда от декодера!
- Да - кимна той. - Години наред притежавах нещо много важно. Знаех, че разполагам с документите, обаче не бях в състояние да ги разчета. Традиционните кодове със заместване или пропускане на букви не ставаха, но от друга страна бях наясно, че тамплиерите са били далеч по-умни и изобретателни, за да се ограничат с подобен прост код. Открих отправки в някои мистични текстове към тамплиерските кодиращи уреди, ала не можех да открия нито една подобна машина. Положението наистина изглеждаше отчайващо. Цялата им собственост е била унищожена още при разгромяването на Ордена през 1307 година. И тогава се намеси съдбата и ми поднесе това малко бижу от пазвите на Ватикана, където е било укрито през всичките тези години - скрито, но не и забравено.
- И сега можеш да ги прочетеш.
Той потупа щастливо ръкописите и отвърна:
- Да, четат се като сутрешен вестник.
Тес отново се вгледа в документите. Укори се заради вълнението, което протичаше през цялото ѝ тяло. Наложи си да си напомни за загиналите в музея и че този човек вероятно не е с всичкия си, а в светлината на последните събития - безсъмнено опасен. Откритието, върху което работеше, съдържаше потенциала за нещо голямо, много по-голямо от всичко, което тя някога бе имала шанса да открие, ала едновременно с това бе потопено в невинна кръв. А и сякаш имаше и някаква тъмна страна във въпросната история - нещо твърде смущаващо, което професионалната ѝ чест не можеше да ѝ позволи да подмине.
Загледа се във Ванс, който като че ли пак беше потънал в мислите си.
- Какво точно се надяваш да откриеш?
- Нещо, което е било изгубено много, много отдавна - отговори той и присви очи. - Нещо, което най-сетне ще въведе ред в нещата.
Нещо, за което си струва да убиеш. Така си помисли Тес, ала реши да не го казва на глас. Спомни си какво беше прочела в интернет - за хипотезата на Уилям Ванс, че основателят на Ордена на тамплиерите е бил катар.