Пред нея се простираше тъмен тунел.
Тъй като не разполагаше с никакъв друг изход, Тес започна да се катери през отвора, после се обърна, видя, че Ванс продължава да се гърчи от болка, а близо до нея, само на една ръка разстояние, седяха декодерът и ръкописът.
Те сякаш я подканваха да ги вземе, прекалено изкусителни, за да им се съпротивлява. Изненадващо и за самата себе си, тя се върна и грабна купчината документи, след което ги натъпка в чантата си. След това се покатери обратно в отвора и тръгна напред в мрака на тунела.
Измина, приведена на две, около тридесетина метра и тогава видя, че тунелът става по-широк и по-висок. Гледката ѝ напомни старите мексикански катакомби, където бе ходила като студентка. Тук беше още по-влажно, отколкото в ниския тунел. Когато се озърна, веднага видя причината. В центъра на пода течеше тясна струйка черна вода. Препъвайки се, тя тръгна от едната страна на потока, едва успявайки да се задържи върху хлъзгавите камъни. Пронизващо студената вода обливаше върховете на обувките ѝ. И тогава потокът завърши, спускайки се на разстояние метър и половина-два към друг, още по-голям тунел.
Тес се обърна назад и се ослуша. Само шум от падаща вода ли чуваше или и нещо друго? Точно тогава мракът на тунелите беше пронизан от гневен вик:
- Тееес!
Значи той се е изправил и я е подгонил!
Тя си пое дълбоко дъх и се хвана за перваза, от който водата се спускаше надолу. Палтото ѝ подгизна, а не след дълго и останалите дрехи, и тялото ѝ. Но за нейно щастие пръстите на протегнатите ѝ крака докоснаха твърда земя и тя прецени, че може да се пусне. Обърна се и забеляза, че този път потокът беше по-широк и по-дълбок. По повърхността му се носеше мазна, мръсна тиня, от която се надигаше непоносима воня. Тес разбра, че се намира в отходен канал. След два опита да върви покрай водата, тя се отказа. Склонът отстрани беше прекалено стръмен, прекалено хлъзгав. Налагайки на съзнанието си да не мисли какво носи водата в мазната си прегръдка, тя се насочи право към центъра на потока, който се оказа почти до колене.
С периферното си зрение забеляза, че в тъмнината проблясваха дребни червеникави точици, които се местеха, следвани от нечии изключително леки стъпки. По ръба на канала се носеха плъхове.
- Тееес!
Гласът на Ванс изгърмя в тишината, отскочи от стените и като че ли връхлетя отгоре ѝ от всички страни.
Тя присви очи и забеляза, че още няколко метра по-напред тъмнината като че ли не е толкова гъста. Пристъпвайки неуверено, тя продължи да се движи. По никакъв начин не можеше да си позволи риска да падне в това нещо в краката ѝ. Когато накрая достигна източника на светлината, видя, че идва отгоре. От тротоарна решетка. Отгоре се чуваха стъпките на вървящите хора. Когато се приближи, дори ги видя - на около шест метра над главата ѝ.
Почувства прилив на надежда и започна да крещи:
- Помощ! Помогнете! Помощ!
Ала никой не я чуваше. А дори и да я чуваше, никой не обръщаше внимание на виковете ѝ. Разбира се, че няма да ѝ обърнат внимание! Че какво друго можеше да очаква?! Та това е Ню Йорк! Да обърне внимание на някакви налудничави викове, носещи се от каналите, би било последното, което би хрумнало на който и да е уважаващ себе си нюйоркчанин.
После си даде сметка, че виковете ѝ отекват по канала както пред, така и зад нея. Заслуша се. Към нея се приближаваха някакви звуци. Жвакащи звуци, като от тежки стъпки във вода. Нямаше намерение да си седи така и да го чака да я докопа. Затова тръгна отново напред, без въобще да обръща внимание нито на студената вода, нито на мръсотията в нея, и почти веднага достигна до разклонение на тунела.
Едното разклонение беше по-широко, но доста по-тъмно и изглеждаше дори по-влажно. Като че ли по-удобно като прикритие. Тя реши да избере него. Но след петнадесетина метра се оказа, че е направила грешен избор. Защото там, пред нея, се изправяше тухлена стена.
Тунел без изход.
37.
След като отблъсна нападателя в криптата, Бил Ванс планираше да използва тунелите, за да избяга от подземието, като вземе със себе си декодера и все още неразшифрования докрай ръкопис. Но единственото, с което сега разполагаше, беше сложното устройство, което бе прегърнал и държеше здраво до г ърдите си. Документите ги нямаше. Усети как го обзема гняв. Извика я, а бесният му вик отекна във влажните стени и го обгърна.
Никога не се беше карал с Тес Чайкин. Спомни си, че някога дори я харесваше - някога, преди много години, когато все още беше способен да харесва хората. И до преди малко нямаше никакви причини да я намразва. В интерес на истината, дори беше му минало през ум да я покани да участва в неговия кръстоносен поход.