Ала тя беше откраднала документите, неговите документи, а това го накара да побеснее. Прехвърли декодера под другата си ръка и продължи да върви. Ако не я настигнеше скоро, тя като нищо щеше да попадне на един от няколкото изхода от този адски лабиринт. А той не можеше да позволи да се случи подобно нещо.
Отново усети надигането на яростта, но си наложи да я подтисне. Не можеше да рискува да се движи или да реагира прекалено бързо. Не и сега.
И особено не тук долу.
Tec тъкмо се канеше да тръгне обратно, когато в една от стените забеляза желязна врата. Сграбчи ръждясалата ѝ брава и дръпна силно. Вратата не беше заключена, но се беше заклещила. Въоръжена със силата на отчаянието, накрая тя успя да я отвори и зърна зад нея спираловидна стълба, виеща се надолу. По-надолу и към по-голяма тъмнина като че ли не беше най-разумният от всички ходове, ала не разполагаше с друг избор.
Много внимателно, изпробвайки първо устойчивостта на всяко от стъпалата, тя заслиза надолу, докато накрая се озова в поредния тунел. Но колко тунела има тук, за бога? Поне този беше още по-голям от предишния, а което беше още по-добре - беше сух. Нямаше никакво значение за какво се използва. Важното бе, че не е отходен канал.
Нямаше представа в коя посока да поеме. Накрая избра да тръгне наляво. И пред себе си зърна проблясък на светлина. Движеща се, жълта светлина. Пак ли свещи?
Тръгна предпазливо напред.
Светлината изгасна.
Тес замръзна на място. После разбра, че светлината не е изгаснала - просто някой я закрива с тялото си.
Зад нея продължаваха да се носят странни шумове. Който и да беше човекът пред нея, със сигурност не можеше да бъде Ванс. Или пък можеше? Може би той познава отлично тунелите. Нали каза, че отдавна живее тук. Въпреки всичко тя се насили да продължи напред и на няколко метра пред себе си зърна не една, а цели две фигури. Доколкото можеше да прецени, нито една от двете фигури не беше Ванс. Но дали са мъже или жени, това не бе в състояние да определи. Макар че тук, долу, надали някоя среща би могла да се определи като приятна.
- Ей, маце! - подвикна нечий дрезгав глас. - Загуби ли се?
На Тес не ѝ трябваше много, за да прецени, че всяка една проява на колебание би била опасна, затова продължи да върви напред, колкото можеше по-уверено в обгръщащия я мрак.
- Май днес имаш голям късмет, мой човек! - провикна се друг глас, този път писклив.
И двата гласа не звучаха особено приятелски.
Тес продължи да върви. Шумът зад нея се засили. Сърцето ѝ претупа от страх.
Вече беше много близо до двете фигури, чиито лица продължаваха да се прикриват зад маската на тъмнината. В бледата светлина на свещите зад тях тя зърна купчина стари кашони, навит на руло килим, купища парцали.
Мозъкът ѝ започна да щрака на бързи обороти.
- Внимавайте, идват ченгета! - изплю тя, когато ги приближи.
- Че какво искат от нас? - избоботи единият. Докато минаваше покрай двамата мъже, единият протегна ръка и я сграбчи за палтото.
- Ей, почакай малко, кукло!
Тес се извърна и инстинктивно цапардоса с юмрук мъжа по главата. Той се запрепъва назад, квичейки. Другият, с пискливия глас, очевидно също мислеше да си пробва късмета, ала вероятно забеляза нещо особено в очите на Тес, проблясващи в мъждивата светлина, и отстъпи доброволно.
Тес се обърна и се постара да увеличи колкото ѝ е възможно повече разстоянието между себе си и двамата клошари. Бягаше, въпреки умората, но по едно време започна да се задушава - безрадостният подземен свят наоколо като че ли се опитваше да изстиска живота от тялото ѝ.
Достигна до ново разклонение на тунела. Нямаше представа накъде да тръгне.
Този път избра надясно. Докато се препъваше и залиташе, внезапно зърна ниша в стената, а в нея - решетка, която се отваряше. Поредната стълба, спускаща се надолу. Ама нали трябваше да върви нагоре, а не надолу! Обаче в случая най-важното бе да избяга от Уилям Ванс, затова реши да продължи в тази посока с надеждата, че той няма да я открие.
Сега се озова в още по-голям тунел, отново сух, с прави стени. Тук беше още по-тъмно и тя тръгна напред изключително предпазливо, като се държеше за стената. Вече не чуваше нито стъпките на Ванс, нито виковете му Издиша доволно. Дотук добре. А сега какво? И тогава, вероятно след не повече от минута, но време, което на нея й се стори цяла вечност, тя чу зад себе си някакъв друг шум. Не, не бяха плъхове, нито преследвачи. Онова, което чуваше, беше грохот на влак.
Мамка му! Значи съм в метрото!