Тя беше облечена все така с белия си хавлиен халат. Дългата ѝ коса изглеждаше по-тъмна, защото все още бе мокра. Учудващо, но бе изпълнена с удивително спокойствие. Даваше си сметка, че в преобладаващата си част то се дължи именно на присъствието на агента от ФБР. Два пъти в един и същи ден тя бе заплашена така, както никога досега, и двата пъти той се бе оказал до нея.
Тя извърна поглед, за да събере мислите си и да го изчака да се поуспокои. После вдигна очи към него и каза:
- Много съжалявам! Аз... просто не знаех какво друго да сторя! Може би се паникьосах. Непрекъснато си представях картини как се появяват полицаите, как започват преговори за спасяване на заложниците, как...
- Да, и се паникьоса. Напълно нормална реакция. Та онзи тип е заплашвал майка ти и дъщеря ти! И все пак... - не довърши той, въздъхна дълбоко и пак поклати глава.
- Да, знам. Прав си. Много съжалявам.
Той я погледна.
Не можеше да понесе мисълта, че е била в опасност, че дъщеря ѝ също се е намирала в опасност. И същевременно си даваше сметка, че нямаше право да я вини. Тя не беше агент от ФБР. Не можеше да очаква от нея да разсъждава по същия начин, по който разсъждаваше той, да реагира на подобна екстремална ситуация хладнокръвно и рационално. Не и когато и детето ѝ беше замесено в нея. Не и след всичко, което бе преживяла този ден.
Измина доста време, преди Райли отново да заговори.
- Виж сега, сторила си онова, което си мислела, че е най-добро за семейството ти. Никой не може да те вини за това. Ако бях на твое място, сигурно и аз бих постъпил така. Най-важното сега е, че всички сте в безопасност. Това е единственото, което има значение.
Лицето ѝ светна. Кимна, макар и с известна вина, спомняйки си как Ванс бе стоял спокойно в тяхната дневна.
- И все пак... аз му върнах документите.
- Няма значение. Нали разполагаме с копия.
- Да се надяваме, че вашият фотограф не е забравил да зареди апарата си.
При тези думи Райли не можа да не се усмихне.
- Мисля, че в това отношение няма нужда да се тревожим. - После погледна часовника си и добави: - Сега ще ти се махам от главата. Сигурен съм, че искаш да си починеш. Ще оставя пред къщата ви една полицейска кола, за да ви държи под око. И не забравяй да заключиш, след като ме изпратиш!
- Не се тревожи - кимна тя, макар че точно в този момент си даде сметка колко е уязвима. Всъщност, колко всички те са уязвими. - Не разполагам с нищо друго, което да му трябва.
- Добре, щом казваш. Но много държа утре сутрин да дойдеш при нас. Мисля, че ще бъде полезно да прегледаме всеки детайл от разказа ти с целия екип, така да се каже, да подредим приоритетите.
- Няма проблеми. Нека само да кача мама и Ким на самолета.
- Значи до утре.
- Точно така - отвърна тя и погледите им се срещнаха. После се изправи, за да го изпрати.
Той направи няколко крачки напред, но внезапно спря и се обърна.
- Знаеш ли, има нещо, което така и не успях да те попитам преди.
- Да?
- Защо ги взе? Имам предвид документите. Вероятно си нямала търпение да се махнеш оттам, но въпреки това си успяла да заглушиш тази мисъл достатъчно дълго, за да грабнеш и документите.
Тя не беше особено убедена какво я е подтикнало да го направи. Всичко ѝ беше като в мъгла.
- Ами... не знам - отговори не особено убедено. - Те просто си лежаха там и...
- Да, ясно, но все пак... Просто съм изненадан, това е всичко. Човек би си помислил, че единственото, което ти се е въртяло тогава в главата, е било да се махнеш по-скоро.
Тес извърна глава. Досещаше се накъде бие той.
- Ще бъдеш ли в състояние да се отървеш от тази мисли или ще трябва да те заключа заради собствената ти безопасност? - попита той, внезапно придобил сериозно и изпитателно изражение. - Колко важно е всичко това за теб, Тес?
- Ами, тази следа... - усмихна се неуверено тя, - в нея наистина има нещо. Имам предвид ръкописа, неговата история... Усещам, че трябва да се заема с него, да разбера за какво всъщност се отнася. Не знам дали знаеш, но... - направи пауза и го погледна, - археологията не е сред най-благодатните професии на този свят. Не всеки археолог получава шанса да намери своя Тутанкамон или своята Троя. Четиринадесет години от живота си прекарах в кътчета, забравени от Бога, в царство на комари и какви ли не други насекоми, и през всичкото време се надявах на нещо много повече, отколкото някакви си счупени грънци или парче частично запазена мозайка. Мечтаех си за нещо по-голямо! Това е мечтата на всеки археолог. Исках нещо истинско, нещо, което да влезе в учебниците по история, нещо, което ще мога да заведа Ким да види в „Метрополитън", ще ѝ го покажа и гордо ще изрека: „Ето, това го открих аз!". - Отново направи пауза, наблюдавайки реакцията му. - Но като гледам, и за теб този случай не е от най-обикновените.