В залата се възцари тревожна тишина, в която насъбралите се обмисляха тази твърде отрезвяваща мисъл.
Джансън се приведе напред и заяви:
- Независимо какво е онова, което той си мисли, че преследва, очевидно изобщо не му пука колко трупа ще остави след себе си по този път, поради което ние сме длъжни да го спрем. Но засега, за съжаление, като че ли единственото, с което разполагаме, са тези проклети документи тук. Ако успеем да ги разчетем, те биха могли да ни подскажат какъв ще бъде следващият му ход. - Обърна се към Райли и попита: - Какво казват от Агенцията за национална сигурност?
- Нещата не изглеждат много добре. Преди да дойда тук, говорих с Тери Кендрикс. Не звучеше никак оптимистично.
- И защо така?
- Наясно са, че става въпрос за основен многоазбучен заместителен шифър. Нищо особено. Военните го използват десетилетия наред, обаче разбиването на даден код има връзка с честотата на появата на знаците, с моделите в тях - забелязваш някаква повтаряща се дума, разгадаваш я какво означава, и тя ти дава основа да продължиш да работиш, докато накрая не успееш да напипаш мнемоничния ключ и да продължиш чрез него. В този случай обаче те казват, че не разполагат с достатъчно материал, върху който да направят първичните си заключения. Ако документът е по-дълъг или ако разполагат с други материали, изписани със същия код, биха успели да налучкат ключа без особени затруднения. Обаче шест страници се оказват твърде недостатъчни за тази цел.
Началникът им се смръщи.
- Направо не мога да повярвам! Няколко милиарда долара субсидии и въпреки това не могат да разбият код, който шепа монаси са измислили преди няколко стотици години! - Сви рамене и отсече: - Добре. Тогава забравяме за проклетия ръкопис и се концентрираме върху нещо друго! Трябва да прегледаме отново всичко, с което разполагаме, и да потърсим друга следа.
Де Анджелис не откъсваше очи от Тес. Тя не каза нищо. По едно време го погледна с присвити очи и нещо му подсказа, че изобщо не е успял да я убеди. Тази жена усещаше, че тук има нещо много повече, отколкото обикновена лична вендета.
Да, жената действително е опасна. Но засега потенциалната полза от нея превишаваше многократно опасността, която представляваше.
Но за колко време - това вече зависеше от самата нея.
44.
- Коя радиостанция е това?
Тес бе приела предложението на Райли да я откара до тях. И сега, докато седеше в колата до него и слушаше вдъхновяващата музика, докато съзерцаваше слънцето, надничащо зад скупчените на хоризонта облаци, оцветени в тъмно розово, тя се радваше, че се е съгласила.
Чувстваше се спокойна и защитена. И което беше още по-важно, постепенно осъзнаваше, че ѝ е много приятно да бъде близо до него. Харесваше твърдостта му, заразителната му решителност, неговата... искреност. Чувстваше, че може да му се довери, което бе много повече от онова, което можеше да се каже за повечето мъже, с които се беше сблъсквала в живота. Сега, когато къщата беше празна, защото майка ѝ и Ким бяха заминали за Аризона, тя очакваше с нетърпение мига да се потопи в топлата вана с чаша червено вино в ръка, плюс едно приспивателно като гаранция за здрав сън.
- Не е станция. Компактдиск е. Последното парче беше от „Калиенте" на Уили и Лобо. А това сега е Пат Метени. Компилацията е лично моя - отговори Райли, после наклони леко глава и добави: - Макар че един мъж никога не би трябвало да признава подобно нещо.
- И защо?
- Занасяш ли ме? - ухили се той. - Да си правиш собствена компилация от музикални парчета е сигурен знак за прекалено голям излишък от свободно време!
- Не съм особено убедена. Би могло да бъде също така и знак за човек, който е доста претенциозен и е наясно точно какво иска.
- Подобно тълкувание определено ми допада - кимна той.
- И аз така си мислех - рече тя и извърна глава, наслаждавайки се на прецизната комбинация между електрическа китара и сложна оркестрация, които бяха запазена марка на групата. - Много е хубаво!
- Сериозно?
- Да. Много успокояващо и... вдъхновяващо. Освен това, въпреки че го слушаме вече десет минути, все още не съм оглушала, което е приятно разнообразие на фона на адските звуци, на които Ким обикновено ме подлага.
- Толкова ли е зле?
- Не ме питай! А за текстовете да не говорим! Мислех си, че съм съвременна майка, обаче някои от така наречените „песни", ако въобще могат да се определят като такива...
- Да, накъде е тръгнал светът! - ухили се Райли.
- Хей, като те гледам, ти също не си голям фен на хип-хопа!
- Стийли Дан брои ли се?