- Точно така - кимна съвсем спокойно той.
- Как тогава се съчетава всичко това с твоята вяра?
- Моята вяра е в Бога, а не в човека.
- Стига де! Не може да е чак толкова просто!
- Напротив, точно толкова просто е - отговори той с твърде смущаващо самообладание.
Тес поклати глава, като че ли отпъждаше някаква своя мисъл.
- Честно да ти кажа, досега се смятах за човек, който преценява добре хората. Но ето, че в твоя случай съм сгрешила. Въобще не те възприемах като... как да се изразя... като вярващ. Семейството ти ли е било такова?
- Не, родителите ми не бяха особено религиозни хора. Случи се по-късно.
Тя го зачака да продължи, но той не го направи. Тес се почувства неловко.
- Виж какво, съжалявам! Това вероятно е личен проблем за теб, а аз най-нетактично те заливам с разни въпроси.
- Всъщност, въобще не е проблем. Баща ми почина още докато бях твърде малък и след това никак не ми беше лесно. Единственият човек, който тогава ми предложи помощта си, беше енорийският свещеник. Той ми помогна да намеря пътя, а после, не знам... някак си всичко това остана. Ето така стоят нещата.
- Ясно.
- Ами ти? Доколкото разбирам, възпитанието ти в семейството не е било особено религиозно.
- Да, така е. Атмосферата беше академична, археологическа, научна. Така че, за мен беше доста трудно да примиря онова, което виждах около себе си, с идеята за божественото начало. После пък установих, че Айнщайн също не е бил вярващ, та си казах, че щом най-умният човек на планетата е преценил тази концепция като не особено добра, то тогава...
- Да, разбирам - кимна безизразно той. - Доста от най-добрите ми приятели са атеисти.
Тя го погледна крадешком, забеляза го, че се усмихва, и рече:
- Радвам се, че е така. - Макар че не бе напълно съгласна с него. Ако трябваше да се определи по отношение на вярата, би се нарекла по-скоро агностичка, а не атеистка.
После го поведе към дневната. Когато влязоха там, погледът му падна върху екрана на телевизора. Даваха епизод от „Смолвил" - серии за приключенията на Супермен като тийнейджър. Вторачен невиждащо в екрана, той най-неочаквано смени рязко темата.
- Искам да те попитам нещо. За Уилям Ванс.
- Няма проблеми. Какво искаш да знаеш за него?
- Ами... докато говореше за него, за онова, което му се е случило, за срещата ви на гробищата, за подземието... Не мога да разбера какво ти е отношението към него.
Лицето ѝ се смрачи и тя отговори:
- Когато преди много години се запознах с него, той беше много приятен човек. Нормален. А после случилото се със съпругата му и нероденото му дете... Мисля, че е било ужасно!
- Значи му съчувстваш - отбеляза неловко Райли.
- В известен смисъл... да.
- Дори и след нападението, след обезглавяването, след стрелбата... след като заплаши майка ти и дъщеря ти?
Tec усети, че той разголва душата ѝ. Чувство, което не ѝ харесваше особено. Той я караше да си даде сметка за противоречивите емоции, които и самата тя не бе в състояние да разбере.
- Да, знам, че може би звучи странно, но на някакво ниво наистина му съчувствам. Начинът, по който говори, начинът, по който настроенията му се менят и го карат да действа необмислено... Според мен той се нуждае по-скоро от лечение, отколкото от преследване. Нуждае се от помощ.
- Добре, но първо трябва да го хванем. Виж какво, Тес, искам да не забравяш едно нещо: че независимо от всичко, което е преживял и преживява, този тип е много опасен!
Тес си спомни за спокойното изражение върху лицето на Ванс, докато седеше у тях на дивана и разговаряше с майка й. Даде си сметка, че започва да се променя - да променя начина, по който го възприема.
- Знаеш ли, може и да звучи невероятно, но... мисля, че заплахите му са само въздух под налягане.
- Моля те, повярвай ми! Има доста неща, които не знаеш!
- Какви неща?
- Други загинали. Този човек е опасен и точка. Ясен ли съм?
Безкомпромисният му тон не й остави много място за съмнение, което я обърка още повече.
- Какво искаш да кажеш с това „други загинали"? Кой?
Той замълча. Не защото не искаше да ѝ отговори. По-скоро, защото нещо го разсея. Съзнанието му се отнесе. Втренчи се невиждащо през нея. Тес внезапно проумя, че той не ѝ обръща никакво внимание. Обърна се, проследявайки погледа му. Зяпаше като хипнотизиран екрана на телевизора. А там младият Кларк Кент очевидно пак се канеше да спасява света.
Тес се ухили.
- Да не би да си пропуснал този епизод?
Ала той вече се бе насочил към вратата.
- Трябва да тръгвам.
- Да тръгваш? Къде?
- Просто трябва да тръгвам.
И след секунди вече го нямаше. Външната врата се затръшна след него, а тя остана, втренчена невярващо в тийнейджъра, който можеше да вижда през стени и да прескача цели сгради с един отскок.