- Помислих си, че няма да имаш нищо против да присъстваш на днешното заседание. - После посочи към един от мъжете, които тя не бе виждала до сега, който раздаваше принтирани копия на всички в залата. - Това е Тери Кендрикс. Той го изработи.
- Е, не сам. С моя екип - вметна бързо Тери, усмихвайки се стеснително на Тес. - Радвам се да се запозная с вас!
А тя просто не бе в състояние до отлепи очи от машината. Прегледа набързо принтираното копие, което държеше в ръка, и то потвърди предположенията ѝ. После се обърна към Кендрикс и отбеляза:
- Значи работи.
- Разбира се! Всичко си пасна. На латински е, естествено. Поне така твърдят лингвистите, които го преведоха.
Тес все още не проумяваше какво става. Обърна се умолително към Райли и попита:
- Ама... как...
- Всичко, което минава през митницата, минава и през скенера - обясни той. - Дори и когато е под наем от Светия престол.
Тес осъзна, че ѝ се налага да седне. Коленете ѝ се подгъваха от вълнение. С леко треперещи ръце се зачете в документите, които ѝ бяха дадени. Концентрира се жадно върху прецизно подредените букви.
Беше писмо, носещо дата „май 1291 година".
- Но това е месецът на падането на Акра! - възкликна тя. - Последната крепост на кръстоносците!
После насочи вниманието си обратно към писмото и започна да чете. Вълнението ѝ нарастваше, сякаш усещаше, че осъществява връзка през вековете с мъжете, чиито подвизи се бяха превърнали в основа на толкова много легенди.
Писмото започваше така:
„С огромна тъга ви информирам, че Акра вече не се намира под наша защита. С падането на нощта напуснахме града. С натежали сърца гледахме как пламъците го обгръщат от всички страни..."
47.
Източната част на Средиземно море
- май, 1291 г.
Цяла нощ бяха плавали на север, а на зазоряване галерата обърна на запад и се насочи към Кипър и сигурното убежище на тамплиерската прецептория там.
След опустошителния удар върху Акра и преживяното през последните няколко часа Мартин бе слязъл долу, за да се опита да поспи, ала непрестанното люшкане на кораба не му позволяваше. Не го оставяха на мира и спомените за умиращия Велик магистър и за тяхното ненавременно бягство. Когато със сипването на зората се изкачи на горната палуба, гледката, която го посрещна, го порази.
Хоризонтът пред тях беше почернял, а индиговият мрак се раздираше от ярки светкавици. Мощни гръмотевици надникваха нарастващия вой на вятъра, който издуваше платната и тътнеше в мачтите. А на изток от тях гневни, пурпурни облаци закриваха издигащото се слънце, което правеше отчаяни опити да освети с лъчите си мрачното небе.
„Как е възможно! - изуми се Мартин. - Две бури, едната пред нас, другата зад нас!". Бързият разговор с Хю потвърди, че морският капитан не бе виждал нищо подобно в целия си живот, прекаран по вълните.
Те бяха в капан.
Скоростта на вятъра се увеличи, а с него връхлетяха и студените пристъпи на дъжда. Платното плющеше отчаяно, екипажът полагаше максимални усилия да го удържи, а мачтата стенеше. Конете цвилеха и удряха уплашено с копита по дъските. Мартин се загледа в капитана, който бързо прегледа картата си, за да отбележи позицията на кораба. След това нареди на надзирателя да пришпори гребците долу, а на щурмана изрева нови координати в отчаян опит да измъкне галерата от приклещилите я морски бури.
Мартин отиде на бака при Емар. По-възрастният рицар също наблюдаваше връхлитащите бури с все по-нарастваща тревога.
- Сякаш сам Господ Бог иска морето да ни погълне - обърна се той към Мартин.
Очите му играеха притеснено насам-натам. Не след дълго бурята ги обгърна с ожесточена мощ. Небето се смрачи още повече и стана непроницаемо черно. Денят се превърна в нощ, а вятърът - в торнадо. Вълните около кораба се надигнаха, белите им шапки се стовариха върху тях и започнаха да бият по палубата. Светкавица избухна заедно с раздираща слуха гръмотевица. Върху галерата рукна порой, който я изолира от света с дебел воден покров.
Хю заповяда на един от хората си да прегледа хоризонта за суша. Мартин се загледа в човека, който неохотно се изкачи до наблюдателницата, опитващ се да се предпази от поройния дъжд. Корабът се издигаше и снишаваше по огромните вълни, някои от които се извисяваха високо над перилата и се разбиваха по палубата. Греблата като че ли се сдобиха със свой собствен живот - някои от тях започнаха да се удрят като полудели срещу корпуса, а други - да млатят здраво безпомощните роби. Хю се видя принуден да заповяда прибирането на греблата.