Корабът се подмяташе безпомощно из грамадните вълни в продължение на часове. Ревът на морето и на бурята беше неописуем, оглушителен. До слуха на Мартин достигна някакъв плашещ звук - забеляза как задният люк се разцепва и в трюма нахлува тъмносиня леденостудена вода. Почти веднага след това корабът започна да се накланя застрашително, а отгоре се чу трясък от разбиването на греди. Мачтата се беше пречупила. Мартин успя да се дръпне точно навреме, за да я види как се стоварва върху трима души от екипажа, а безпомощният наблюдател горе просто беше изстрелян във врящото море.
Без весла и без мачта, галерата вече оставаше на произвола на бурята и на подводните течения, бутана и блъскана, дърпана и подхвърляна безцелно от разгневеното море. В продължение на три дена и три нощи бурята не престана. Но като че ли по някакво чудо „Фалкън Темпъл" продължаваше да се държи върху вълните, без други поражения.
На четвъртия ден, при все така беснеещи ветрове, нечий отчаян глас извика: „Земя! Земя!". Мартин надникна зад укритието си и зърна някакъв мъж да сочи далеч напред. Лично той обаче не виждаше абсолютно нищо, освен бушуващите около тях вълни. А после я забеляза - далечна, тъмна маса на хоризонта, едва различима.
И тогава се случи немислимото.
След толкова дни млатене от дъжда и вълните, гладката обшивка на кораба на издържа. Оглушителните стенания бяха последвани от нещо като експлозия, след което корпусът се пръсна на две. Окованите гребци долу изпаднаха в паника, а конете зацвилиха и запръхтяха от ужас.
- Робите! - изрева Хю. - Свалете оковите им, преди да са потънали!
Хората от екипажа се втурнаха да освобождават робите, ала свободата им беше краткотрайна - скоро след това вълните нахлуха в трюма и отнесоха всичко по пътя си.
Хю разбра, че вече не може да отлага неизбежното.
- Пускайте спасителната лодка! - изкрещя. - Всички да напуснат кораба!
Мартин се втурна да спасява единствените им хранителни запаси, но точно в този момент пред него се появи Емар, понесъл в ръце огромна кожена торба, насочващ се в противоположната посока, към бака. Мартин му извика, но в същия миг ги връхлетя поредната огромна вълна и запокити Емар към мостика. Масата, където стояха картите, се стовари върху него и притисна гърдите му.
Възрастният рицар извика от болка, ала стисна зъби и се изправи на крака, притиснал едната ръка към гърдите си. Емар отказа предложението за помощ на младия си събрат и не пожела да пусне торбата, макар да бе пределно ясно, че тежестта и обемът ѝ допринасяха значително за болката в ребрата му.
Едва успяха да се качат в спасителната лодка, която вече се намираше на едно ниво с палубата на галерата. С огромна скръб Мартин от Кармо видя как „Фалкън Темпъл", Храмът на сокола, се надига за последен път над вълните, а после потъва завинаги в ненаситната им паст. Последна над вълните остана дългата греда, която завършваше с красивата глава на сокола. Звукът от разчупването ѝ беше напълно заглушен от демоничния вой на вятъра и късащото сърцата цвилене на конете.
Оглеждайки лицата на останалите осем мъже в спасителната лодка, Мартин видя в очите им същия чудовищен потрес, който бе изпълнил и неговата душа. Нова гигантска вълна - и корабът окончателно се превърна в история.
Вълните и вятърът се наговориха и започнаха да подмятат спасителната лодка като перце. Ала капитанът успя да организира шестима от оцелелите деветима да гребат и да изхвърлят водата. Мартин гребеше, вперил невиждащо поглед напред, изцеден от умора и отчаяние. Изгониха ги от Светите земи, а сега изгубиха и „Фалкън Темпъл". Питаше се колко ли дълго ще оцелеят, дори и да достигнат сушата. Където и да се намираха, ясно бе, че са далеч от къщи, че се намират дълбоко във вражеската територия и почти неспособни да се отбраняват и срещу най-невинния от тях.
Спасителната лодка пореше морето в продължение на часове. Най-сетне вълните като че ли понамаляха и всички зърнаха сушата, която техният събрат беше видял по-рано. Не след дълго вече изтегляха лодката на пясъка, към безопасното прикритие на брега. Бурята продължаваше да вилнее, студеният дъжд не се отказваше да ги шиба с иглите си, но сега поне вече имаха здрава почва под краката си.
Решиха да пробият лодката с мечовете си, след което я бутнаха обратно в морето, което продължаваше да бъде бурно, въпреки преминаващото вече око на щорма. Никой, озовал се случайно на брега, не трябваше да разбира за присъствието им тук. Хю им съобщи, че вече били поели на север, когато бурята ги настигнала, и според него галерата е била завъртяна около остров Кипър, след което избутана напред в северна посока. Като изходи от познанията на морския вълк, както и от собствения си опит, Емар от Вийер реши да избягват брега и да се насочат навътре, преди да тръгнат на запад в търсене на друго пристанище.