Грабнаха парчета желязо от съборената църква, за да увеличат и без това нищожните си запаси от оръжие, после развиха въжето от кладенеца, което Хю с няколко от своите хора отнесе към отворения край на формацията. Опънаха въжето, покриха го с пръст, след което заеха местата си.
Не им се наложи да чакат дълго. Чуха мамелюките, много преди да успеят да ги видят - неподвижният въздух се раздираше от гръмовния им смях. Повече от ясно бе, че подвизите им из този регион ги бяха дарили с чувство за недосегаемост. Всеки от ездачите беше облечен в доспехи от кожа и желязо, с бричове, въоръжен с дълъг меч в ножница и кама в колана. Встрани на седлата им висяха големи кръгли метални щитове, а копията им бяха украсени с шарени пискюли, които се развяваха високо над тях.
Мартин веднага ги преброи. Момчето се оказа право. Бяха двадесет и един. Даваше си сметка, че всички до един трябва да умрат, иначе съдбата им бе предрешена. Ако някой успееше да избяга, не след дълго щяха да се върнат десетки повече.
Когато и последният мамелюк премина позицията, заета от Хю и неговите побратими, Мартин чу, че водачът им е стигнал кладенеца и слиза от коня си. Точно в този момент младият тамплиер се изстреля от кладенеца, където се беше скрил, и бързо преряза гърлата на двама от враговете с умело завъртане на меча си. В този момент и другите разбойници бяха започнали да слизат от конете си, а останалите оцелели от галерата се втурнаха към тях, крещейки бойни възгласи и млатещи изненаданите мамелюки всеки с каквото имаше. Изненадващият ефект си каза думата - последиците от него бяха унищожителни.
Мъжете, които бяха останали на конете си, ги пришпориха в галоп, насочвайки ги обратно по пътя, откъдето бяха дошли. Но когато се изравниха с Хю, капитанът дръпна въжето, като го опъна до краен предел. Ездачите така и не го видяха. Първите коне паднаха, другите се блъснаха в тях, запращайки ездачите си високо във въздуха. В този момент рицарите вече идваха на помощ и скоро на малкото бойно поле не остана нито един жив мамелюк.
Но победата им не беше пълна. В разгара на схватката бяха загинали двама моряци и двама рицари. Бяха останали петима, в това число раненият вече Емар.
От друга страна, вече разполагаха и с коне, и с оръжия.
След като погребаха мъртвите, оцелелите прекараха нощта край стените на разрушената църква, като се редуваха да стоят на пост. Само Мартин не успя да затвори очи. В главата му се блъскаха какви ли не мисли, а сетивата му се бяха изострили до краен предел.
От вътрешността на църквата, там, където бяха оставили Емар, се чу шумолене. Мартин знаеше, че възрастният му събрат е в агония - на няколко пъти го бе чул да плюе кръв. Изправи се и пристъпи обгорения портал на църквата. Емар не беше там, където го беше оставил. Мартин плъзна поглед в мрака и забеляза стария рицар, приседнал до малък огън, чиито пламъци се издигаха на тънки струйки през порутения покрив. Когато се приближи, забеляза, че Емар пише нещо. Беше писмо. До него се намираше и някакво странно приспособление с много ръчки и лостове, което Мартин никога до този момент не беше зървал.
Емар вдигна глава и очите му проблеснаха.
- Добре, че дойде. Имам нужда от твоята помощ - изрече той с дрезгав глас.
Мартин се приближи колебливо.
- Какво мога да направя за теб?
- Изглежда, че силите ми ме напускат - рече Емар и се прокашля. - Ела тук!
Изправи се и като вдигна кожената торба, поведе Мартин по-навътре в църквата, където подът беше съставен от плочи, върху някои от които имаше имена и дати. Младият рицар осъзна, че това са гробове.
- Тази ще бъде! - отсече Емар, като спря пред плоча, върху която се четеше думата „Ромити".
Мартин се втренчи неразбиращо в Емар, не особено наясно какво точно се очаква от него. Старият рицар се усмихна болезнено и каза:
- Моля те да я вдигнеш.
Без повече обяснения, Мартин извади меча си и повдигна надгробната плоча.
- Задръж я така - каза Емар, коленичи и пъхна кожената торба в тъмния отвор. После кимна и добави: - Мисля, че така е добре.
Много внимателно Мартин върна плочата на мястото ѝ. Емар я прегледа, за да се увери, че намесата им ще остане незабелязана. После се изправи на крака и се затътри обратно към импровизирания им лагер, където се отпусна немощно на земята.
Мартин се огледа в мрака, обзет от противоречиви мисли. Когато Емар от Вийер за първи път го бе поканил да стане член на Ордена, той се бе почувствал поласкан и щастлив. За първите три години тази чест се бе оказала напълно оправдана - рицарите тамплиери действително бяха благородна група изключително храбри мъже, посветили се на Бога, на човечеството и на Църквата. Но сега, когато Светите земи бяха изгубени, какво щеше да стане с тях? Вече нямаше абсолютно никаква представа за тяхната цел.