На повърхността на съзнанието му изплуваха и други мисли, които от доста време не му даваха мира. С течение на времето си беше дал сметка за някакво неизказано напрежение сред членовете на Ордена. От откъслечните фрази, които бе дочул оттук-оттам, знаеше, че между Ордена и Църквата съществуват търкания. Там, където според него трябваше да има близки връзки и доверие, той усещаше недоволство и подозрения. Дотолкова, че Църквата бе отхвърлила скорошните им молби за подкрепления. И с този свой отказ за помощ бе предрешила окончателно съдбата на гарнизона в Акра. Възможно ли е Църквата нарочно да е пратила тамплиерите на сигурно заколение?
Той поклати глава, за да прогони тези светотатствени мисли. Разбира се, че не.
Но после се сети за тайните срещи, които Уилям от Божьо провеждаше с някои от старшите членове на Ордена. Срещи, от които всички те се връщаха свъсени и сумтящи. Старши членове, като например Емар от Вийер, чиято честност и откритост бяха сред качествата, които го правеха толкова близък приятел на Мартин. После дойдоха орнаментираното сандьче и тайнствените слова, разменени между Емар и Великия магистър, преди да се качат на „Фалкън Темпъл". А сега и това.
Може ли да му има доверие?
- Мартин!
Стреснат, той се обърна към Емар, чието лице беше разкривено от болка. Обичайният му мощен глас се бе превърнал в тихо гъргорене.
- Знам какво си мислиш. Но повярвай ми, че когато ти кажа... Има някои неща, които ти трябва да знаеш, ако искаш нашият Орден да оцелее! Уилям ми повери познанието и мисията, но... - Не успя да довърши. Закашля се силно, после изтри уста и се насили да продължи: - И двамата сме наясно, че моето пътуване свършва дотук. - Вдигна ръка, за да възпре протеста на младия човек. - Затова сега трябва да поверя това познание на теб! Налага се ти да довършиш мисията, която аз едва започнах.
Мартин усети силен пристъп на вина заради несправедливите мисли, които си беше позволил да таи за този човек.
- Седни до мен - подкани го Емар. И след няколко секунди, през които старецът се опитваше да си поеме въздух, започна: - В продължение на много години нашият Орден пази една тайна, известна само на малцина сред нас. В началото тя е била известна само на деветима. И оттогава насам само деветима тамплиери са имали честта да я съхраняват. Тази тайна лежи в основите на нашия Орден, именно тя е източникът на страховете и завистта, които Църквата таи към нас!
Емар говори цяла нощ. Отначало Мартин просто не можеше да повярва, после неверието му бе заменено от нарастващ ужас, дори възмущение, но като имаше предвид, че тази история излиза от устата на Емар, дълбоко в себе си той си даваше сметка, че разказът не би могъл да бъде фантазия.
Колкото повече говореше умиращият рицар със слабия си, треперлив глас, толкова повече Мартин се изпълваше с осъзнаването на мисията си. Гневът му се замени с благоговение, а след това с пронизващо цялото му същество чувство за благородството на тяхната цел. Емар му беше като баща, а искрената отдаденост на стария рицар имаше огромна тежест в неговите очи. Истината проникваше бавно, но сигурно в душата му, изкристализираща все по-ярко с всяка следваща дума на Емар.
Когато слънцето изгря, двамата продължаваха да говорят. Накрая, когато Емар завърши разказа си, Мартин остана смълчан за известно време. Накрая попита:
- Какво точно искаш от мен?
- Написах едно писмо - каза му Емар. - Писмо, което трябва да бъде занесено на Великия магистър в Парижкия храм. Никой друг не трябва да го вижда. - После подаде увитото в намаслена кожа писмо на Мартин, който установи, че не може да го разчете. - Шифровано е - кимна той. - За всеки случай, да не би да попадне във вражески ръце.
Емар замълча, погледна навън и продължи:
- Още сме на вражеска територия, а вие сте само четирима. Останете заедно дотогава, докато трябва, но после се разделете на две двойки. Тръгнете към Париж по различни пътища. Направил съм още едно копие от писмото. По едно за всяка двойка. Постарай се да обясниш на останалите важността на мисията, но в никакъв случай, повтарям, за нищо на света не им разказвай истината, докато не си убеден, че те грози неминуема смърт!
Мартин се загледа в лицето на стареца и попита:
- А какво ще стане, ако всички умрем по пътя? Какво ще стане тогава с нашия Орден?
- Има и други - успокои го Емар. - Някои са в Париж, други - по други места. Истината никога няма да бъде изгубена. - Поспря, за да си поеме дъх, след което продължи: - Някои от нещата, за които пише в писмото, са известни само на мен, макар да си мисля, че Хю може би също се е досетил за известна част. Но той никога няма да започне да те разпитва. Може и да не е наш брат, обаче е мъж, на когото може да се вярва безпрекословно. На Хю можеш да се довериш така, както аз се доверявам на теб!