После Емар бръкна във вътрешността на коженото си палто и извади оттам друго пакетче, увито в намаслена кожа.
- Сега вземи второто писмо и го дай на другата двойка.
- На Хю ли?
- Не - поклати глава старият рицар. - Той не е член на нашия Орден, а е възможно да настъпи момент, когато Великият магистър на Храма в Париж да е склонен да се вслуша единствено в думите на истински брат. Всъщност, смятам, че именно Хю трябва да бъде твоят спътник.
Мартин кимна замислено, след което пророни:
- А с теб какво ще стане?
Емар се закашля, изтри устата си и младият рицар забеляза кръвта.
- Досега имахме късмет, но трябва да знаеш, че ви очакват множество опасности. Ако ви съпътстват болни или ранени, няма да можете да напредвате бързо. Нито после, нито сега. А както вече казах, моето пътешествие е към своя край.
- Не можем да те оставим тук - запротестира Мартин.
Скърцайки със зъби от болка, Емар докосна ребрата си и промълви:
- След злополуката на кораба имах късмет, че изобщо успях да стигна и до тук. Голям късмет при това. А сега вземай писмата и тръгвай! По един или друг начин, ти трябва на всяка цена да стигнеш до Париж! Не забравяй, че на плещите ти вече лежи огромен товар!
Мартин от Кармо кимна, а после протегна ръце и притисна до себе си своя най-добър приятел и наставник. После се изправи и излезе навън, където го очакваха другите.
Каза им няколко думи, след което те се обърнаха и погледнаха към Емар от Вийер, който кимна на всички подред, после се изправи бавно на крака и се насочи нестабилно към кладенеца. В ръцете си държеше уреда с ръчките. Мартин гледаше като зашеметен как старият му приятел разбива устройството в каменната стена, а после парче по парче го пуска в кладенеца.
- Нека Бог да е с теб! - прошепна Мартин. - А също и с нас!
После хвана юздите на един от конете и се метна на чуждоземното седло. Не след дълго четиримата ездачи се изнизваха в колона през руините на селото, повели след себе си резервните коне. После се насочиха на северозапад, към неясната си съдба, в пълно неведение за опасностите, които ги очакваха по време на дългото им пътешествие към Франция.
48.
В мислите си Тес продължаваше да обикаля територията на мамелюките, когато гласът на Том Джансън прекъсна безапелационно средновековната ѝ разходка и я върна с трясък право на земята.
- Налага се да приемем, че до този момент Ванс също е превел този текст - избоботи кисело той.
Райли автоматично кимна:
- Със сигурност.
Тес постепенно си спомни къде се намира и, все така сграбчила здраво принтираните страници, огледа лицата около себе си. Те не изглеждаха така прехласнати по значимостта на момента. За нея нещата стояха доста по-различно. Фактът, че имаше възможността да надзърне в живота, действията, мислите и смъртта на тези легендарни мъже, я разтърси дълбоко. От друга страна писмото представляваше и потвърждение на всичко, което интуицията ѝ подсказваше още от нощта на обира в музея. През тялото ѝ преминаха тръпките на очакването.
Това би могло да бъде нейната Троя, нейният Тутанкамон!
Запита се дали някой от хората, седящи на масата до нея, е успял да проумее истинската значимост на нещата, за които тамплиерското послание намекваше, или интересът им към писмото се дължи единствено на възможността му да им помогне да разрешат един особено дразнещ случай.
Изражението на Джансън не оставяше никакви съмнения в каква посока текат мислите на агентите от ФБР.
- Окей. Засега още не знаем за какво точно става въпрос тук - продължи той. - Освен факта, че е достатъчно малко, за да бъде разнасяно в кожена торба. Но сега поне ни е известно местонахождението. А къде е този Фонсалис? - обърна се той към Кендрикс.
- Съжалявам, но тук не мога да ви помогна - отговори мрачно Тери Кендрикс. - По въпроса се труди цял екип, но засега не са стигнали до нищо конкретно. Никъде не успяхме да открием данни за този град.
- Нищичко? - смръщи се началникът.
- Поне засега. Не забравяйте, че става въпрос за Европа от XIII век. Надали по онова време са имали директория „Търсене по карта" в компютрите си. Картите от тогава са доста груби и примитивни, а от онзи период до нас са достигнали изключително малък брой от тях. Същото се отнася и до писмените текстове. Засега сме започнали от всичко, с което разполагаме - от онзи момент насам: писма, дневници, такива работи. Та ще ни трябва повечко време.