Тес натисна бутона на асансьора и отбеляза:
- Веднага си слагам шапчицата за гениално мислене.
Загледа се в нея - ъгълчетата на устните ѝ извити лекичко, зелените ѝ очи - проблясващи дяволито. Поклати глава и не успя да се въздържи да не се засмее.
- Откакто те познавам, имам чувството, че никога не си я сваляла.
- О, историята познава и други случаи! - изчурулика тя и го погледна игриво. - Макар и твърде рядко.
Чуха се две тихи иззвънявания и вратите на асансьора се разтвориха. Вътре нямаше никой. Райли я проследи как влиза и ѝ напомни:
- И ще бъдеш внимателна, нали?
- Нищо подобно! Възнамерявам да бъда напълно, безогледно, непростимо безразсъдна! - изрече тя, като задържаше вратите.
Не му се предостави възможност да отговори, защото точно в този момент вратите се затвориха и тя изчезна от погледа му. Райли остана така за момент, все още с образа на усмихнатото й лице в съзнанието си, но познатото иззвъняване на друг пристигащ асансьор бързо го върна към мрачната действителност.
Когато излизаше от сградата, Тес продължаваше да се усмихва. Вече бе сигурна, че между нея и Райли действително става нещо, и усещането ѝ харесваше. Не беше танцувала този танц доста отдавна - и както в чувствата, така и в работата ранната фаза ѝ допадаше най-много - направо обожаваше изправянето пред неизвестното. „Само стой и гледай как се прави аналогия между археологията и мъжете!" - помисли си тя. Но после се намръщи, когато си даде сметка, че както и в археологията, така и в началото на дадена връзка, мистерията и оптимизмът никога не успяваха да оправдаят надеждите ѝ.
Но може би този път всичко щеше да бъде различно. И на двата фронта.
Да бе, как не!
Едно нещо не ѝ даваше мира в хладната пролетна привечер - и това беше настояването на Де Анджелис, че тайната има нещо общо с алхимията. Тази мисъл я беше обсебила, но колкото повече я разнищваше, толкова по-невероятна ѝ се струваше. При все това пратеникът на Ватикана изглеждаше напълно убеден в истинността ѝ. Формула за превръщането на оловото в злато. Кой не би положил максимални усилия, за да я скрие от очите на жадните за богатства?! Не, не. Нещо определено не се връзваше.
Най-интригуващито от всичко бе забележката на Емар, че бурята е била знак за Божията воля. Че той е искал морето да погълне онова, което са носели, и да го погребе завинаги. Откъде накъде? А после идваше и въпросът с размерите на въпросното нещо. Мощехранителница. Дребно ковчеже. Какво толкова важно би могло да съдържа то, че стотици мъже да убиват и да умрат за него?
Фонсалис.
Ако искаше да остане в играта, трябваше веднага да разбере къде е това място.
Очевидно ѝ предстоеше нова поредица от безсънни нощи.
Знаеше също така, че ще ѝ се наложи да проведе няколко трудни разговора с майка си, в които да ѝ каже, че вероятно ще минат малко повече дни, докато пристигне при тях в Аризона.
Де Анджелис се отби за кратко в стаята си в общежитието. Потънал в мрачни мисли във връзка с надвисналия проблем, той се отпусна на ръба на твърдото си легло и набра Рим. Свърза се директно с колега, доста отдалечен от кръга на кардинал Мауро Бруньоне. Точно сега не желаеше да му бъдат задавани провокиращи въпроси.
Напълно наясно, че предимствата, с които доскоро бе разполагал в проследяването на четиримата рицари, бяха отдавна изгубени, и също така давайки си сметка, че близостта до разследването, която му бяха осигурили, вече не служеше изобщо на тяхната цел, той знаеше, че не след дълго ще му се наложи да тръгне по свой собствен път.
Даде съответните заповеди, за да се подсигури, че всичко ще си бъде на мястото, когато реши да тръгне, защото, ако се стигнеше дотам, щеше да се наложи да действа много бързо.
След като свърши тази работа, той извади от куфарчето си няколко снимки. Разгърна ги на леглото си и ги разгледа една по една. Как Тес влиза и излиза от Федерал Плаза. Как излиза и се връща в къщата си. В кабинета ѝ в института „Манукиан". Снимки в далечен план, в среден, в близък.
Дори и поставена в неясната двуизмерност на фотографията, тя излъчваше същата самоувереност и решителност, които демонстрираше и в истинския живот. Освен това беше доказала, че е пълна с въображение и ентусиазъм. За разлика от агентите на ФБР, тя се бе отърсила бързо от ограниченото възприятие на нападението като обикновено кражба.