Нейните професионални познания, отдавнашното ѝ познанство с Уилям Ванс, още преди той да я отвлече - всичко това я превръщаше и в много полезен съюзник, и в изключително опасен противник.
Де Анджелис докосна една от снимките, като почука с пръст по челото ѝ. Умно момиче. Умно, страшно умно при това! Ако някой въобще успееше да разбули тази загадка, той преспокойно би заложил точно на нея. Но паралелно с това свещеникът знаеше, че тя надали ще пожелае да сподели откритието си с тях. Със сигурност щеше да се наложи да ѝ бъде отнето със сила.
Каза си, че ако тя остане тук, в Ню Йорк, само ще го улесни. Нямаше да му се налага да се занимава с нея. Тя щеше да бъде просто извън общата картина. Той щеше да се погрижи за останалите, а доколкото зависеше от него, тя щеше да продължи да се радва на живота.
Ако обаче реши да се включи в преследването, щеше да му се наложи да я очисти. А точно в този случай за него щеше да бъде по-лесно и по-чисто, ако я елиминира далеч от Ню Йорк.
Съвсем скоро времето щеше да покаже по кой от двата пътя ще му се наложи да тръгне.
49.
Тес бе загубила всякаква представа за времето, но от разхвърляните около нея чаши кафе, както и от количеството кофеин, протичащо през вените ѝ, се досещаше, че вероятно са минали доста часове, откакто се бе заковала пред своя компютър в института „Манукиан".
Офисът беше пуст. Гълъбите и врабчетата навън също си бяха легнали отдавна, а градината тънеше в пълен мрак. Чакаше я още една дълга, разочароваща нощ.
Последните два дена ѝ бяха като в мъгла. Беше отишла в библиотеката на Колумбийския университет, беше останала там, докато накрая буквално не я изритаха, защото трябваше да затварят. Това стана в единадесет вечерта.
Беше се прибрала вкъщи малко след полунощ с цяла камара книги под мишница. Зае се да ги преглежда една по една, докато накрая не я обори сънят - точно когато слънцето облизваше с първите си лъчи прозореца на спалнята ѝ. Но само след час и половина бе стресната безмилостно от алармата на радиочасовника до леглото ѝ.
И сега, с помътнели очи и тъмни сенки под тях, тя продължи да преглежда малката планина от книги на бюрото ѝ, част от които бе донесла със себе си, а друга част - от института. Отвреме навреме нещо проблясваше в съзнанието ѝ и тя веднага го въвеждаше за търсене в интернет, благославяйки търсачката „Гугъл" за часовете, които ѝ беше спестила, и проклинайки невинната машинка всеки път, когато не успяваше да ѝ подаде нищо смислено.
Засега последното като че ли натежаваше везните.
Обърна се към прозореца и разтърка очи. Сенките в градината се преливаха. Установи, че не е в състояние да се концентрира. Очите ѝ буквално се бунтуваха срещу това издевателство над тях. Не че имаше нещо против. Кратката почивка нямаше да ѝ се отрази зле. Не си спомняше кога за последен път е изчела толкова много книги за толкова кратък период. В съзнанието ѝ се бе запечатала една-единствена дума, а досега никъде не бе успяла да отрие отправка към нея.
Фонсалис.
Втренчена невиждащо в нощта, погледът ѝ неволно падна върху голямата върба в градината. Тя си стоеше спокойно там, нежните ѝ клонки се полюшваха от лекия нощен бриз, а силуетът ѝ се очертаваше неясно на фона на уличните лампи, чиято светлина отскачаше над високата тухлена ограда зад дървото.
Сведе поглед към празната пейка под върбата. Двете изглеждаха толкова не на място тук, в сърцето на големия град. Толкова тихи и идилични. На Тес ѝ се прииска да излезе навън, да се свие на пейката и да спи дни наред.
И точно в този миг през съзнанието ѝ премина някакъв образ. Спомни си за месинговата табела, поставена встрани, близо до основата на плачещата върба. Табела, която беше чела стотици пъти.
Дървото беше внесено в Щатите преди повече от петдесет години с големи почести от арменския основател и благодетел на института. Той беше уредил пренасянето му по море от неговото родно село - в памет на баща му, убит, заедно с двеста други арменски интелектуалци и видни общественици в първите дни на геноцида от 1915 година.
Дървото било избрано заради символиката му, свързваща го със сълзите. Плачещите върби се срещат изключително често по гробищата почти в целия свят - от Европа до Китай. Асоциацията датира още от Стария завет, където се разказва, че след като Давид се оженил за Витсавее, пред него се появили два ангела, които го убедили колко е греховен, при което той се хвърлил на земята и започнал да рони горчиви сълзи на разкаяние. Плакал четиридесет дена и четиридесет нощи.
През тези четиридесет денонощия той уж бил изплакал толкова много сълзи, колкото би трябвало да изплаче цялата човешка раса заради греховете си от този момент, та чак до деня на Страшния съд. Двата потока сълзи изтекли към градината, където израснали две дървета: ливанското дърво, от което непрекъснато капят сълзите на тъгата, и плачещата върба, свела унило клоните си.