Думите на Де Анджелис продължаваха да кънтят в съзнанието на Райли, много след като свещеникът си беше отишъл.
Дали ще се обади? Ами ако пратеникът на Ватикана се окажеше прав? Каква причина имаше тя, за да му се обади? Ако успее да открие мястото и го даде на ФБР, натам веднага ще се отправят агенти, за да хванат Ванс, за случая ще бъдат привлечени и местните власти и ситуацията бързо ще излезе от контрол. И за самото търсене на находката нямаше да остане никакво място или време. Приоритетът в този случай - поне що се отнасяше до властите - бе да се залови един беглец. Археологическото откритие нямаше никакво значение за тях.
И все пак, би ли била тя толкова безразсъдна, че да... Наистина ли би тръгнала за там съвсем сама?
През тялото му преминаха тръпки. Не, това е истинска лудост!
Протегна ръка към телефона и веднага набра домашния ѝ номер. Никакъв отговор. Остави го да звъни, докато накрая не се включи телефонния ѝ секретар, след което затвори, без да остави съобщение. После опита мобилния ѝ телефон. Той иззвъня пет пъти, след което се включи гласовата поща.
С все по-нарастващо притеснение Райли затвори и набра вътрешната телефонна централа. Само след секунди го свързаха с полицая, паркиран пред къщата на Тес.
- Виждали ли сте я днес?
Отговорът на полицая беше абсолютно убедителен:
- Не и откогато се прибра вкъщи късно онази нощ.
Вътрешните предупредителни светлинки на Райли замигаха в червено. Нещо не беше наред. Ама никак не беше наред!
- Моля ви да отидете до вратата ѝ и да се уверите, че жената е добре! Оставам на линия.
Полицаят очевидно вече ставаше, когато изрече:
- Никакъв проблем.
Райли зачака притеснено. Секундите си течаха. Представи си как полицаят пресича улицата, как тръгва по пътеката на предния двор, как изкачва трите каменни стъпала и как натиска звънеца. Ако е горе, ще ѝ трябват още няколко секунди, докато отвори. Точно в този момент би трябвало вече да отваря.
Нищо.
Колкото повече напредваше времето, толкова повече нарастваше и тревогата му. А след това до ушите му достигна гласът на полицая:
- Не отваря. Погледнах отзад. Всичко е наред. Никакви признаци за насилствено проникване в къщата. Но доколкото схващам, тя не е вътре.
Райли вече превключваше на трета предавка.
- Добре, слушайте сега! - извика, като направи знак на Джордано. - Искам да влезете в къщата още сега и да ми потвърдите, че наистина е празна! Ако трябва, влезте със сила!
Джордано се изправи и прошепна:
- Какво става?
Райли вече си присягаше към друг телефон.
- Свържи се с Охрана на митниците и границите! - Когато зърна озадачението в очите на партньора си, постави ръка на телефонната слушалка и бързо добави: - Мисля, че Тес се опитва да ни се изплъзне!
51.
Застанала на опашката за регистрация пред гишето на Турските авиолинии на летище „Кенеди", Тес се вторачи в дисплея на мобилния си телефон. Екранът отказваше да покаже кой я търси и тя реши да не отговаря. Знаеше, че обаждането е от някоя проследяваща централа, а никой от евентуалните обаждащи се от подобно място не беше добре дошъл точно сега.
Не можеше да бъде Лео от института - Лизи сигурно вече му е предала неясното, тайнствено обяснение за отсъствието на Тес. Що се отнася до Дъг - никакви угризения по този въпрос. Обаче Райли... Нещо заседна в гърлото ѝ.
Не ѝ беше приятно, че му причинява подобни главоболия. Това беше едно от най-трудните решения, които ѝ се наложи да вземе. Но сега, когато вече бе тръгнала, не можеше да си позволи да говори с него.
Пъхна телефона обратно в чантата си, скоро стигна до гишето за регистрация и се впусна в мъчителната процедура. Накрая премина в залата за заминаващи и веднага се огледа за барче, за да се подкрепи с така необходимото ѝ кафе.
Не можеше да повярва, че наистина го прави! Докато си седеше тук, осъзна, че най-сетне има възможност да осмисли и последните събития. Последните двадесет и четири часа - от мига, в който усети, че е напипала нещо, до окончателното откритие, ѝ бяха като в мъгла, предизвикана от мощния прилив на адреналин. Страховете и опасенията ѝ изпълзяха отново от съзнанието ѝ.