Помести се на седалката и се смръщи, когато стюардесата се наведе, за да провери дали си е закопчал колана добре. Мразеше строгата дисциплина по самолетите. Чувстваше се така, сякаш се е върнал в шести клас. Никакво пушене, никакви разговори по телефона. И вече не може да нарича стюардесите „стюардеси, а „помощници в полета".
Идиотщина! Какво следва? Да иска позволение, за да отиде до тоалетната ли?!
Извърна се вбесен към прозорчето и натъпка в устата си поредните две дъвки, с които заместваше тютюна.
Когато Джо Плънкет се обади, Де Анджелис тъкмо пристигаше на летището „Тетерборо" в Ню Джърси. Малкото летище бе далеч по-тиха и ефективна алтернатива за набързо организираното му пътуване - намиращо се на десетина километра от Манхатън, то бе предпочитано място за излитане на знаменитости, важни клечки от света на бизнеса и техните частни реактивни самолети.
Седнал на задната седалка на линкълна, свещеникът беше почти неузнаваем. Беше заменил скромното си свещеническо облекло с елегантния черен костюм на „Зегна", към който беше привикнал повече, и въпреки налегналите го угризения по отношение на свещеническата якичка, в крайна сметка се бе спрял на далеч по-удобната синя риза.
Беше захвърлил и смотаните, непрекъснато зацапващи се очила, които бе носил по време на престоя си в Манхатън - на тяхно място вече се мъдреха неговите обичайни очила без рамки. Очуканото му кожено куфарче също бе изчезнало, заменено от елегантно алуминиево бижу, което лежеше до него на задната седалка на лимузината.
Докато се качваше по стълбичката на „Гълфстрийма", той отново погледна часовника си и направи бързи изчисления. Знаеше, че е в добра форма. Вероятно щеше да се приземи в Рим, малко преди Тес и Райли да кацнат в Истанбул. „Гълфстрийм IV" беше не само един от малцината частни реактивни самолети, които бяха в състояние да достигнат до Рим без презареждане, но и много по-бързо, отколкото масивния „Еърбъс" с четири двигателя, с който летяха неговите мишени. Така че, щеше да разполага с достатъчно време, за да събере екипировката, необходима за завършването на мисията му, и въпреки всичко да ги настигне там, накъдето бяха тръгнали.
Настани се в удобната седалка и отново се замисли за дилемата, която представляваше Тес Чайкин. Що се отнася до ФБР, единственото, от което те се интересуваха, бе да пъхнат Уилям Ванс зад решетките заради онова, което бе извършил в музея.
Тя обаче преследваше нещо друго - свещеникът си даваше сметка, че дори и Ванс да влезе в затвора, тя щеше да продължи да търси, да обръща камъни, да проучва. Това просто ѝ беше в природата.
Да, нямаше никакъв смисъл да се заблуждава по този въпрос - на някакъв етап, след като тя изчерпи полезността си за тях, вероятно ще да му се наложи да разреши проблема веднъж завинаги. Проблем, който току-що беше усложнен до немай-къде от Райли, който ни в клин, ни в ръкав, бе решил да тръгне с нея.
Притвори очи и се отпусна на меката облегалка в луксозното си кресло.
Проблем всъщност нямаше. Просто едно неочаквано усложнение, с което щеше да се справи с един замах.
53.
Едва когато самолетът се издигна на необходимата височина, Тес започна да обяснява откритията си на Райли.
- Търсехме място, което не съществува. Това е - започна тя. - Емар от Вийер е бил умен човек. И е бил наясно, че човекът, на когото изпраща писмото - магистъра на Парижката прецептория, е също толкова умен - продължи Тес с видимо вълнение. - „Фонсалис" не съществува. И никога не е съществувал. Но на латински „салис" означава „върба", а „фонс" „кладенец".
- Значи „Кладенецът край върбата".
- Именно - кимна Тес. - После си спомних, че когато Емар е писал писмото, те са се намирали във вражеска територия. Селото е било порутено и опустошено от мюсюлманите. Това ме накара да се запитам: „Защо Емар ще използва латинското му наименование?". Откъде го е знаел? Много по-вероятно е да е знаел арабското му наименование, онова, което са използвали неговите завоеватели. А него може би са чули от стария козар. Въпреки това Емар е държал да скрие името, в случай че писмото попадне в неподходящи ръце и някой някак си успее да го разшифрова.
- А селото се е наричало „Кладенецът край върбата", така ли?
- Точно така. Тогава е било обичайна практика населените места да се кръщават на географските им особености.
Райли я погледна озадачено. Нещо в логиката ѝ очевидно му убягваше.