Тамара Маккинли
Последният валс на Матилда
Посвещавам тази книга на моите синове Брег и Уейн, които накрая разбраха защо обичам Австралия.
И на моята дъщеря Нина, която потърси и намери героя в себе си — толкова се гордея с теб.
„И неговия призрак ще чуеш, докато минаваш покрай езерото на смъртта, ела, Матилда, и танцувай с мен валс“
Благодаря на Маркус за компютърното му обучение, за звуците на бормашина и серенадите на китара. И на неговата сестра Тема — за нейната подкрепа. Благодаря и на Оли, която ме изтърпя, докато пишех, и накрая, но не на последно място, благодаря на втория ми баща, Ерик Ивори, за неговата любов, неговия хумор и способността му да надушва змии.
Той е истински тасманиец.
Пролог
Чаринга. Топлият вятър сякаш нашепваше това име сред пиперовите дървета. Чаринга. Място, изпълнено с магия и със свещена загадъчност, извоювано от дедите й с цената на непосилен труд от пущинака и шубраците. До този момент и Матилда бе живяла с готовността на свой ред да плати тази цена. Това бе животът, който познаваше. Тук се намираше всичко, което някога бе искала.
Погледът й се зарея към пустошта в далечината, отвъд семейното гробище, и гърлото й се сви. Не трябваше да плаче, независимо колко силно я болеше, независимо колко жестока бе загубата — споменът за майка й, силна и наглед несъкрушима жена — не позволяваше това. Никога досега, през целия си тринайсетгодишен живот не се бе чувствала толкова изоставена. Усещаше, че детството й е свършило и че е обречена на самотно съществуване в това великолепно, красиво, вълшебно място — нейния дом.
Хоризонтът затрептя, смесвайки ярката охра на земята с невероятното синьо на безкрайното небе, и Матилда потърси утеха в звуците на тази необхватна, привидно пуста земя, които се разляха около нея. Те бяха част от същността й.
Блеенето на овцете в кошарите, врявата на розово-сивите и жълто-зелените какаду, далечното крякане, наподобяващо смях на папагалите кукабура и тихото подрънкване на хамутите бяха така естествени за нея, както биенето на сърцето й. Дори сега, в най-тежкия миг от живота й, магията на Чаринга не я напусна.
— Искаш ли да кажеш няколко думи, Марв?
Гласът на стригача наруши тишината на гробището и я върна към реалността. Тя погледна към баща си с надежда той да каже нещо, да изрази някакво чувство.
— Говори ти, приятелю. Не се погаждаме много с бога.
Марвин Томас беше грамаден мъж, странник, завърнал се преди пет години от Галиполи, белязан емоционално и физически от нещата, които бе видял — неща, за които никога не говореше, освен през нощите, когато кошмарите го връхлитаха или когато алкохолът премахнеше задръжките и развържеше езика му. Сега стоеше навъсен, облечен в прашни черни дрехи, като се подпираше на самоделно издялания от дърво бастун. Лицето му бе скрито под ниско нахлупената периферия на шапката, но Матилда знаеше, че очите му са кървавочервени и че треперенето на ръцете му нямаше нищо общо с разкаянието, а чисто и просто с нуждата от още едно питие.
— Аз ще говоря — прозвуча тихо гласът й сред неловкото мълчание. Пристъпвайки напред към малкия кръг от опечалени, тя стисна разпокъсания си молитвеник и се приближи до купчината пръст, която скоро щеше да покрие грубия дървен ковчег на майка й. Нямаха време да я оплачат. Смъртта настъпи неочаквано и горещините не позволиха да дочакат пристигането на приятелите и съседите, които трябваше да изминат десетки километри.
Чувството за самота нарасна, когато забеляза враждебността на баща си. За момент Матилда се опита да възвърне куража си, като потърси опора у познатите лица на овчарите, стригачите и помощник-овчарите, които работеха в Чаринга.
Аборигените се бяха струпали пред построените близо до потока бараки и наблюдаваха отдалече с любопитство. За тях смъртта не беше повод за печал, а завръщане към прахта, от която бяха сътворени. Погледът й накрая се спря на изкривените надгробни камъни, които бележеха историята на това мъничко кътче от Нов Южен Уелс. Тя опипа медальона, подарен от майка й, събра цялата си смелост и се обърна към опечалените:
— Мама е дошла в Чаринга, когато е била едва на няколко месеца в дисаги, прикрепени към седлото на коня на моя дядо. Пътуването от родината до тук било дълго, но баба и дядо жадували за собствена немя, която да обработват свободно. — Матилда забеляза одобрението върху почернелите лица около себе си. Те познаваха тази история — тя отразяваше собствената им съдба.