Успя да хапне сациви и лобио, когато в залата се появиха двама. Кой знае защо, Сотников нито за секунда не се усъмни: те са, полицаите. Наглед уж не приличаха, единият беше младо червенокосо яко момче, същински бияч, вторият — висок красив младеж с фини черти на лицето. Да, всеки поотделно наистина не приличаше на оперативен работник, но обстоятелството, че бяха заедно, веднага издаваше тяхната принадлежност към определена професионална група. Защото в обикновения живот между тези млади мъже не можеше да има нищо общо.
Интересно, за какво ли ще го питат? Следователят, който го разпита след идентифицирането, май вече зададе всички възможни въпроси. Да, помисли си Сотников, той зададе всички въпроси, но дали Алексей Юриевич му каза всичко? По време на снощната им сбирка по случай рождения ден на Леонид го споходи една странна мисъл: за мъртвите — или добро, или нищо, но дали това е съвсем правилно? Завчера, в сряда, го разпитваха за Леонид и той отговаряше така, както смяташе за нужно. Мъртвият лежеше буквално зад стената, на десетина метра от кабинета, където със Сотников разговаряше следователят, затова му се струваше немислимо да разказва цялата истина за стария си приятел. Истината за неговите слабости. Истината за неговите пороци. За неговия характер. За отношението му към живота. И Сотников каза само онова, което и без това всички знаеха. Леонид се познаваше с широк кръг представители на шоубизнеса и света на изкуството, активно ухажваше жени и от дълги години поддържаше връзка с Карина Горбатовская. Май не каза нищо лошо за Леонид.
Виж, обаче снощи, докато слушаше Иля, който произнесе дълга прочувствена реч в памет на Леонид, Алексей Юриевич изведнъж си помисли, че ако на следствието се разказват само хубави неща за загиналия, както го изисква християнският морал, нали убиецът може да остане ненаказан…
Днес той беше готов да разкаже всичко. Е, почти всичко.
Ето защо като гостоприемен домакин предложи на оперативните работници да си поръчат нещо от специалитетите и напитки и се приготви да отговаря на въпросите им.
Както и трябваше да се очаква, първо му зададоха въпрос за конфликтите и враговете. И той разказа за Олег Цирков. Разказа всичко, както си беше.
Разказа и за Иля Горбатовски.
И за Карина. Как Курмишов й изневеряваше.
— Значи сте знаели, че вашият приятел има любовници. Познавахте ли се с тях?
— Добре познавах само Карина, тя практически израсна пред очите ми, а някои от другите любовници на Курмишов познавах, а някои — не. Леонид ме запознаваше с тях, ако случайността го налагаше, но понякога и не го правеше, особено ако разбираше, че връзката е случайна и кратковременна.
— А напоследък Курмишов срещаше ли се с нова любовница? И изобщо, коя беше жената около него, освен Карина Горбатовская?
— Не знам със сигурност — призна Сотников, — но вероятно е имало някоя, защото Леонид не можеше да остава дълго само с Карина, беше му нужен адреналин, нови усещания, нови впечатления. Той панически се страхуваше от остаряването, особено след микроинсулта, пропъждаше мислите, че е вече на възраст и боледува, и си търсеше какви ли не забавления.
— А как гледаше бащата на Карина на това му поведение? Или той не знаеше за похожденията на вашия приятел?
— Знаеше — насмешливо се взря Сотников право в очите на рижавия оперативен работник. — Много добре знаеше. И гледаше на тях с лошо око.
Алексей Юриевич разказа и за самия Леонид неща, които не бе споменавал при първия разпит.
— Леонид обичаше светските изяви — каза Сотников, — приемаше всички покани, а те бяха страшно много! Той буквално грееше с ореола на лице, близко на звездите, за него това беше много важно. Разбирате ли, моят приятел беше твърде тщеславен. Това не означава, че съм го обичал по-малко заради тази му слабост, аз го приемах такъв, какъвто беше, но ясно виждах недостатъците му.
— Добър бижутер ли беше Леонид Константинович? — попита рижавото юначе. — Или просто моден?
Въпросът хареса на Сотников. Това момче разбира разликата между онова, което е модно, и онова, което е наистина хубаво. Странна двойка. Рижавият пита, а вторият, онзи с фината интелигентна физиономия, повече мълчи, само си води някакви бележки в тефтера.
— За Леонид бижутерийното изкуство не беше светът на прекрасното — отговори той. — Изобщо, беше твърде далеч от изкуството като такова. Занимаваше се с изработване на бижута и това беше за него просто занаят, доходен занаят, начин да печели пари и да се върти в една орбита с известни и влиятелни хора. И това беше постоянната принципна разлика помежду ни. За мен най-важното е да създам изделие, изделие с главна буква, произведение на изкуството, в което е вложен дълбок смисъл, уникално, неповторимо, предназначено за конкретен човек и конкретен случай. А Леонид не умееше да прави това и не смяташе за нужно да го умее. Той не беше творец. Всичко, което измисляше сам, беше, меко казано, примитивно и донякъде пошло, той бе лишен от вроден вкус и от онова, което днес наричат креатив. Но беше наистина гениален изпълнител, майстор, ръцете му можеха да създават такива чудеса, каквито са неподвластни практически на нито един бижутер от онези, които съм познавал някога. Леонид беше гений на фината работа.