— А защо жените са по-тренирани от мъжете? — любопитно попита той.
— Ами защото в полово зряла възраст юношите и мъжете винаги са по-малко от жените, това е статистика. В продължение на векове мъжете са загивали на лов и на война, в сбивания. И ние сме свикнали значителна част от нас да остава без мъж и семейство. При мъжете проблемът за самотата не стои толкова остро, честно казано, изобщо не стои в смисъл на възможности за избор, ако един мъж е самотен, това е само защото той сам е поискал това поради особеностите на характера и манталитета си. И това се среща крайно рядко. Ако няма съпруга, ще има любовница или случайни приятелки, но много трудно ще намерите напълно самотни мъже. Виж, напълно самотни жени се срещат на всяка крачка. Именно затова казвам, че жената е свикнала да се чувства самотна и ненужна, за нея това е болезнено, но нормално. А мъжете никак не могат да понасят своята ненужност, не умеят да се справят с нея, навиците им за това са загубени.
Тя погледна Антон неочаквано топло и попита:
— Да ви налея ли още чай?
Той с ужас разбираше, че не му се тръгва оттук. Беше му толкова хубаво в тази стая, на този диван, с чашата в ръце. Но най-важното — близо до тази жена, толкова красива и толкова… Не можеше да подбере думи, за да си обясни с какво толкова го привличаше Карина Горбатовская. Но нейната безусловна външна привлекателност не играеше никаква роля. Неговата бавачка Елвира беше много по-красива, ако там е въпросът. Но нито веднъж през всичките години той не бе изпитвал желание за близост с нея, дори не му бе хрумвала такава мисъл. И нито веднъж не бе изпитвал съжаление, когато Елвира се обличаше и си тръгваше от дома му. Не, въпросът не беше в красотата.
Другаде беше въпросът. В нещо неуловимо, което не му позволяваше ей така просто да стане и да си тръгне. Защото нямаше за какво друго да я пита и все пак трябваше да спазва приличието.
И като реши да спазва приличието, Антон Сташис подаде чашата си на Карина.
— Да, ако обичате, налейте ми. Вашият чай е много вкусен.
Макар че всъщност чаят беше съвсем обикновен, дори не много вкусен. Във всеки случай, Антон не обичаше точно такъв.
Но нима това имаше каквото и да е значение?
Тази събота Надежда Игоревна Риженко беше дежурен следовател и за Антон не представляваше големи усилия да се вклини между излизанията на дежурната следствено-оперативна група към някое местопроизшествие, за да докладва новата информация. Струваше му се, че Надежда Игоревна слуша не твърде внимателно, постоянно я дърпаха за нещо и я разсейваха, както всъщност става винаги по време на денонощни дежурства, когато трябва да вземаш решения по всички произшествия, каквито и да са те, и нямаш възможност да седнеш зад бюрото в кабинета си, да извадиш материалите на едно конкретно дело и да насочиш вниманието си единствено към него.
— Още не сте ли изяснили коя от жените, свързани по някакъв начин с Курмишов, е била неговата последна любовница? — с тон, който звучеше като нещо средно между въпрос и констатация, попита Риженко. — Защо? Толкова ли е сложно?
Антон се почеса по носа.
— Вижте, мисля, че е била Панкрашина. И тъй като тя е полагала наистина титанични усилия за това да не научи съпругът й, двамата са се криели много грижливо. Та нали Игор Панкрашин така и не е научил за общуването й с биологичната майка на тяхната осиновена дъщеря, макар че дамите са се виждали повече от две години.
— Слушай, ти тука ми описваш направо някакви шпионски страсти! — неочаквано се ядоса Надежда Игоревна. „Сигурно дежурството й е било трудно, уморена е, нервите й не издържат“ — съчувствено си помисли Сташис. — Добре, да допуснем, че Панкрашина е правила всичко възможно съпругът й да не заподозре нищо. Ами Курмишов? Защо той да крие от околните връзката си със съпругата на бизнесмена? И в края на краищата, нали е трябвало да се свързват по някакъв начин, да използват телефон. Онова момче, Надир, ми каза с абсолютна сигурност: сред телефонните номера, които е използвал убитият бижутер, не фигурира нито един номер на Панкрашина — нито на мобилния, нито на стационарния. И сред контактите на Панкрашина не фигурира нито един от телефоните на Курмишов. Надир е умно момче, проверил е не само мобилния, домашния и работния телефон на бижутера, но и телефоните на неговите най-близки помощници във фирмата, на хората, с които той е работел отдавна и които са му били предани. Знае ли човек, може да са се свързвали чрез мобилните телефони на началника на производството или на старши технолога! Ето какви мисли са споходили момчето! И нищо не е намерило. Ни-щич-ко! Ще ти кажа нещо повече: сетило се е дори да провери електронната поща на Курмишов и кореспонденцията му в социалните мрежи. Панкрашина изобщо не е използвала компютър. Дъщеря й каза, че ако й трябвало нещо, молела Нина да го намери или направи, но самата тя не докосвала компютъра и дори не знаела как се включва. Още повече, че Нина го заключвала с парола, която майка й не знаела. Или смяташ, че любовниците са използвали писъмца и скривалища? Глупости!