— Как какво? — възбудено засвяткаха очите на Дзюба. — Убил е Панкрашина. Още на другата сутрин я е убил.
Антон поклати глава.
— Не всичко е толкова очевидно. Първо, това е много трудно.
— Кое е трудно? — не разбра Роман. — Да убиеш човек ли? Трудно е за нас, а за тях е нищо работа.
— Трудно е — търпеливо повтори Сташис, който се беше зарекъл да не се ядосва и да не нагрубява, както бе правил, за съжаление, покойният Генадий Колосенцев, а спокойно и достъпно да обяснява всичко, което Рома не разбира. Да го учи, докато има възможност. — Волко е избягал от приема към десет часа вечерта, а Панкрашина е била убита в единайсет сутринта на другия ден. Минали са само тринайсет часа. И за тези тринайсет часа е трябвало да отхвърли сума ти работа: да намери изпълнител, защото е ясно, че не лично Волко е стоял във входа с нож в ръцете, нали така? Значи е трябвало да наеме някого. И да събере информация за жертвата: коя е, къде живее, с какво се занимава, кога и къде ще ходи в близките дни, сама ли ще бъде… И забележи, от тринайсетте часа, които убиецът е имал на разположение, минимум седем са нощни, когато е трудничко да събираш каквато и да е информация. Не, Рома, Виктор Волко не би успял да организира това убийство, дори да е искал. И ето тук идва редът на най-важното. А за какво му е било на Виктор Волко да убива Евгения Панкрашина? Какъв смисъл е имало?
— Видял е огърлицата и си е помислил, че Панкрашина представлява опасност за него. Нали Курмишов го е предупредил: „Разсъмването над Егейско море ще бъде последното разсъмване, което ще видиш в живота си“. Волко не е забравил това, ето защо е приел появяването на Панкрашина с украшението като пряка заплаха — възрази Дзюба.
— Съгласен съм — кимна Антон, — но защо е решил, че Евгения Панкрашина представлява опасност за него? Какво е знаел за нея? Те дори не са се познавали, на онзи прием са се видели за пръв път. За да си помислиш, че някакъв човек представлява опасност за теб, трябва да разполагаш с поне малко информация, да имаш някаква история на отношенията си с този човек. Трябва да си се страхувал от него предварително. И точно тук нашите предположения с теб не се връзват. Друго нещо е Курмишов, той все пак открито се е заканил на певеца, макар и отдавна, преди цели четири години, но все пак го е заплашил. Такава верига би била ясна: видял е огърлицата — спомнил си е за Курмишов — уплашил се е — убил е. Но той би убил Курмишов. За какво да убива Панкрашина?
— Антоне — бавно проговори Дзюба, — а може наистина именно Волко да е убил Курмишов? И ще се получи точно веригата, за която говориш.
Антон се позасмя.
— Ами това беше първото, което ми хрумна, когато Карина ми разказа всичко. Теоретично, разбира се, може всичко да е било така, но на практика е малко вероятно. Курмишов е бил убит в неделя вечерта, а ние с теб посетихме Волко в понеделник. Той беше ядосан, разсеян, но не приличаше на човек, който предната вечер е отнел нечий живот. Дали лично си извършил убийство, или някой го е извършил по твоя поръчка, когато на следващата сутрин те посещава полиция, не може да не реагираш. Реакциите биват различни, от откровен страх до истерия, от нервно треперене до пълна апатия, но непременно се наблюдават. Поне някаква реакция. А при Виктор Волко не видяхме реакция. Никаква. Ти го видя с очите си. Ако предположим, че Волко наистина е убиецът, ще трябва да признаем, че той не е певец, не е артист, а е студен циничен убиец с огромен опит. Прилича ли ти той на такъв?
Роман отрицателно завъртя глава и въздъхна печално.
— Та затова, Рома, ето ти всички документи, трябва още веднъж да се направи сравнение между контактите на Панкрашина и Курмишов.
— Защо? — безучастно попита Дзюба.
Той изглеждаше разстроен и вял, въпреки че само преди няколко минути очите му горяха от готовност да се хвърли в бой. Сигурно пак се сети за Колосенцев, съчувствено си помисли Антон.
— Разбери, Рома, ние с тебе имаме само два варианта. Първият е: в деня на приема Панкрашина е носела друго колие, не онова, което бе намерено в сейфа на Курмишов, а негово точно копие или евтина имитация. На нас най-достъпно ни обясниха, че вероятността за това е почти нулева. И вторият вариант: огърлицата все пак е била същата, изработената от Курмишов. И тогава ще трябва да намерим връзката между бижутера и Панкрашина, за да разберем по какъв начин то е попаднало у Евгения Василиевна и как после се е върнало при Курмишов. Именно някъде по този път се намира човекът, който е смятал, че Панкрашина ще носи огърлицата със себе си, когато отиде в района на Речната гара при приятелката си Татяна Дорожкина. Точно него трябва да открием. Защото точно той е убил Панкрашина. Той, а не Виктор Волко.