Роман бавно кимна, после вдигна очи и се извърна към Антон.
— Добре де, ами Волко? Него няма ли да разследваме?
— Къде ще се дене Волко, Рома? Та той е сигурен, че в нищо не го подозират. Надежда Игоревна ще го разпита лично в понеделник, така ми каза.
— А я си представи, че все пак той е убиецът! Нали приемът е бил във вторник, а Курмишов е бил убит в неделя вечерта, времето е напълно достатъчно, за да…
— Ама какъв убиец може да е той! В краен случай е поръчал убийството. Но всичко това е твърде малко вероятно, Рома.
— Но защо? Извинявай, Антоне, но ти не ме убеди — упорито възрази Дзюба. — Струва ми се, че Волко може да има нещо общо и с убийството на Панкрашина, и с убийството на бижутера.
— Може — замислено повтори Антон, — може… И все пак не може. Ясно е, че Волко лично не е убивал никого, но разбира се, може да е поръчал, дума да няма. Източникът на заплаха за него е бил Курмишов. Панкрашина по никакъв начин не се вписва в тази схема. Ако е гледал на нея именно като на заплаха, той щеше да се ограничи само с нейното убийство, защо е трябвало тогава да убива Курмишов? И изобщо не виждам смисъл в тези убийства. Ако Волко наистина се е страхувал от Курмишов, той, първо, е нямало да направи това, което е направил, второ, щял е да убие Курмишов още през 2008 година, когато бижутерът за пръв път му се е заканил, и трето, щял е да се постарае да убие и Сотников. Защото от неговата постъпка са пострадали двамата бижутери, а не само Курмишов. Следователно, Сотников също може да му е изглеждал като източник на заплаха и опасност. А Сотников си е жив и здрав, слава богу. Не, Рома, схемата е друга. Затова сядай, друже мили, над бумагите, чети ги внимателно, сравнявай телефонните номера, а не само имената, а като цяло търси каквито и да било съвпадения в списъците на контактите на Курмишов и Панкрашина. Дори да се окаже, че двамата са ходели при един и същ зъболекар, всичко върши работа, на всичко обръщай внимание.
Накрая Антон понечи все пак да попита Дзюба какво е правил в Управление „К“, но кой знае защо, не му зададе никакви въпроси. Ако поиска — сам ще си каже. И оперативните работници си имат своя етика, според която не бива да надничаш нито в папките на своите колеги, нито в работите им, докато самите колеги не те помолят за това.
Обаждането на Карина Горбатовская откъсна Алексей Юриевич Сотников от новия ескиз, над който двамата с жена му Людмила увлечено се трудеха повече от няколко часа. Сотников искаше да вложи в изделието посланието, че вярата и надеждата имат огромна сила, но не за всички, а само за онези, които умеят да бъдат милосърдни. Без милосърдие не „работят“ нито вярата, нито надеждата. Традиционно вярата, надеждата и милосърдието се обозначаваха със сложен символ, състоящ се от кръст, котва и сърце, но Сотников не обичаше кръстовете. Защо — и той не знаеше. Не му се нравеше твърде и котвата. Прекалено праволинейно се получаваше… Но имаше варианти: наред с кръста и образът на чаша символизираше вярата, а надеждата, освен с котва и кораб, можеше да се изрази с помощта на образите на гарван и цвете. За милосърдието пък съществуваше цял арсенал от изразителни средства — пламък, деца, плод или пеликан. Вярно, децата не се допускат в бижутерийно изделие, но огнените езици биха могли да се окажат твърде приемливи. Людмила пробваше съчетания от различни символи, но резултатът все още не ги задоволяваше.
— Алексей Юриевич, посетиха ме от полицията. Разказах им всичко. Простете ми.
Гласът на Карина звучеше печално и уморено. Изглежда, горкото момиче се чувства виновно, задето е разказало на полицаите неща, които самият Сотников би предпочел да премълчи. Интересно, кой ли точно я е посетил? Онова рижаво момче, дето знае много за историята на Дома „Сотников“? Или другият младеж, който е по-красив и мълчалив? А може би и двамата?
— Разбирам, вие не бихте искали това да се знае… Ако не сте искали да го скриете, щяхте вие да им го разкажете, имали сте тази възможност, нали сте разговаряли и със следователя. Но нищо не сте разказали. А аз излъгах очакванията ви — продължи да говори Карина. — Простете ми, ако можете.
— Няма нищо, Карина — меко отговори Сотников, — не е страшно. Рано или късно щеше да се наложи да разкажем всичко. Ако не ти, някой друг щеше да посвети полицията в тази история. Нищо, миличка, не се кори, всичко е наред.