— Но нали сега ще ви подозират…
— Е, какво да се прави — усмихна се Сотников. — Види се, такава ми е била съдбата.
Той остави слушалката върху апарата до себе си на бюрото, отрупано с чернови ескизи. Значи, Карина е разказала… Защо? Господи, защо? Нима не е могла да премълчи?
И тогава като хлъзгава змия в главата му пропълзя мисълта: Карина се е защитавала. Отхвърляла е подозренията срещу самата нея. Била е готова да разкрие всички чужди тайни, та полицаите да подозират когото и да било, само не и нея. Нима тя е…
Настроението му веднага се развали, в устата му се появи горчив привкус. Людмила въпросително погледна мъжа си, който вместо отново да се заеме с ескизите, мълчаливо стоеше до бюрото, неподвижно взрян в стената.
— Карина ли се обади? — попита жена му. — Случило ли се е нещо? Ти сякаш не си на себе си.
— Нищо, скъпа, не ми обръщай внимание — виновно се усмихна той. — Продължавай без мен, а?
— Не се ли чувстваш добре? — разтревожи се Людмила. — Боли ли те нещо?
— Всичко е наред, просто трябва малко да помисля.
— Е, добре тогава — въздъхна тя. — Иди си полегни, аз ще поработя още, а след час-два ще погледнеш какво съм направила.
— Благодаря, мила. Не забравяй: вяра, надежда, милосърдие. И се постарай да минеш без кръста, банално е, нали?
Сотников побутна вратата към стаята на сина си. Стаята беше празна, компютърът — изключен: Юрий бе заминал за почивните дни с момичето си за Санкт Петербург. Не е най-доброто време на годината, за да си съставиш правилно впечатление за този дивен, уникален, потресаващ град. Впрочем знае ли човек кое впечатление е правилното… Лятното ли, с високото светло небе, с ослепително сияещите кубета и остри кулички, с ярките ситни вълнички по Нева под студеното искрящо слънце и усещането за невероятен, безкраен простор, който обземаше Сотников всеки път, когато той се озоваваше на Дворцовия мост. Или есенно-зимното, мрачното, депресивното. Знае ли човек какъв е този град в действителност! Стои си от триста години, а никой и до днес не го е проумял докрай, никой не е разкрил същността му…
Алексей Юриевич затърси из папките с разпечатки, прелистваше, хвърляше по някой поглед из страниците, докато не намери каквото търсеше. Синът му още не бе превърнал в художествен текст тази част от бележките в дневника на Юрий Алексеевич Сотников Втори, който се бе родил през 1877 година и се падаше прадядо на Алексей Юриевич, но вече я бе преработил до чернова. Сотников извади от папката нужните му листове, седна в стаята на сина си и се зачете.
Старият бижутер Алексей Юриевич Сотников Втори предава своите тайни. Той е бил единствен син в семейството, имал е и две по-големи сестри, които напуснали Русия през 1918-1919 година, а той останал с цялото си семейство, за него били ценни гробовете на предците му, не можел да ги изостави. Арестуван през 1919 година, през септември 1920 година освободен. В затвора на ЧК лежал заедно със сина на Фаберже, Агафон Фаберже. Освободили ги едновременно по личното разпореждане на Троцки и с една и съща цел: да съставят списък на всички скъпоценности на императорското семейство, попаднали в ръцете на новата власт, подробно да ги опишат и фотографират, а също така да помогнат за експертната оценка на стойността и автентичността на изделията, предназначени за продажба в чужбина за диктатурата на пролетариата. Двамата, и Сотников, и Агафон Фаберже, били включени в състава на комисията на академик Ферсман по описването на Руския диамантен фонд (1922-1923 г., от декември 1922 година — Диамантен фонд на СССР). Именно тогава Алексей Юриевич Втори чува разговор, който не би трябвало да чуе: че отначало ще разпродадат каквото имат в наличност, а ако това не се окаже достатъчно, ще започнат да изработват фалшификати, защото самите бижутери били избягали в чужбина, а всички майстори, работниците, останали в Русия, знаели всички тайни и можели да изработят чудесни имитации, още повече че сред тези работници имало изтъкнати майстори със собствени печати. Може би в този подслушан разговор някой мъмри младия чекист, който е арестувал двайсетина майстори и се опитва да ги тормози. (Да се посъветвам с татко как ще е по-добре: Алексей Юриевич случайно ли чува разговора, или някой му разказва за него, може би Антон Фаберже?) Буквално: „Трябва на ръце да ги носите, да ги коткате, те са залогът за оцеляването на нашата млада Съветска република. Не дай си боже да им повредите ръцете или очите. Незабавно да ги освободиш!!!“.
Когато чува този разговор, Алексей Юриевич Втори, който тогава е на 75 години (роден е през 1845 година, освободен от затвора през 1920 година), разбира, че изделията на Дома „Сотников“ може да пострадат покрай останалите: ако станело нужда, щели да започнат да ги имитират също както изделията на Фаберже, Семьонова, Хлебников и другите. Ето защо той, като си припомнил старателно всичко, на което навремето го бил учил баща му, и всички свои изделия, формулирал основните принципи, тоест фактически разработил цяла система за защита на своите изделия: написал Кодекса, в който изброил нещата, които никога и при никакви условия не може да бъдат намерени в неговите изделия. Например, ако в орнамента се предвиждат цветя с четен брой листенца, броят на самите цветя непременно трябва да бъде нечетен, или обратното: ако листенцата са нечетен брой, самите цветя трябва да са четен. Ако изделието се състои от два предмета (например чифт обеци или двойна гривна) или повече, авторските знаци трябва да бъдат различни, но заедно да съставят определен символ. Ако изделието има ключалка, тайният символ се поставя… Ако изделието има крачета, символът се поставя… Ако пръстенът…