ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
— И колко часа си спал снощи, мой неуморен друже? — с подозрение попита Антон Сташис, когато в седем сутринта Дзюба го събуди с телефонното си обаждане.
— Ами… малко — измънка Роман. — Легнах в три, в четири и половина станах да изучавам проклетите списъци. Не намерих никого освен Нитецкая. Вероника Валериевна е единственият общ познат на Курмишов и Панкрашина. Надир казва, че тя е просто клиентка на бижутера, Курмишов й е правил пръстен. Значи е съвпадение.
— Виж какво, Рома, я си легни да се наспиш хубаво — посъветва го Антон. — Чак ме боли, като те гледам през последните дни. Каква работа да очаква човек от тебе. А с Нитецкая ще се заема аз. Днес е погребението на Курмишов, и без това смятах да отида, та като начало ще видя дали тя ще дойде да си вземе последно сбогом със своя бижутер, или не. А после ще видим.
— Май и аз трябва да дойда — неуверено проточи Роман.
— Я си лягай — разсмя се Антон. — Събери малко сили. Ще се справя и без тебе.
Церемонията по прощаването с Леонид Константинович Курмишов беше организирана в просторната ритуална зала на крематориума, където въпреки солидните размери на помещението едва се побраха всички желаещи да изпратят бижутера в сетния му път. Антон стоеше малко встрани и внимателно наблюдаваше, забелязваше известни на цялата страна лица: артисти, певци, продуценти, спортисти… За всички тях през дългите години Леонид Курмишов бе изработвал украшения и различни изделия, с които те се гордееха и които използваха с наслада. Ето, мина доста голяма група хора, сред които Антон забеляза Сотников, Горбатовски, Карина, Араратян и всички хора, които бе видял във фирма „Софико“: монтировчици, фасетьори, шлифовачи, Нона — с тъмни очила, скрили подпухналите от плач очи, до нея ситнеше нисичкият сбръчкан Глинкин, старши технологът. И в тази група имаше „публични“ лица: представители на ръководството на Гохран и Алрос, явно лични познати на Курмишов.
А ето я и Нитецкая. Съвсем сама. С голям букет тъмночервени рози. Тя не разговаряше с никого, до никого не се спираше — нито до „звездната“ група, нито до „бижутерската“, нито до родителите на Леонид Константинович, много, много стари и ако се съдеше по лицата им, не съвсем ясно разбиращи какво изобщо се случва. Старците седяха на полирана скамейка до самия ковчег, поставен върху постамент — прегърбени, тихи, но със сухи очи. До тях бяха застанали млади мъж и жена — пристигналите от друг град деца на Курмишов, които живеели отделно от баща си, доколкото си спомняше Антон, поне от петнайсетина години, ако не и повече.
Отначало свещеникът опя покойника, после започнаха прощалните слова. Сташис не откъсваше поглед от Вероника Валериевна, която така си и стоеше сама, чак в ъгъла, стиснала в ръце букета си. По лицето й се стичаха сълзи.
Церемонията се проточи много дълго, после всеки желаещ отиде при покойника, докосна ръцете му и остави цветята си. Когато ковчегът под звуците на органа започна да се спуска, Нитецкая първа се обърна и излезе от ритуалната зала. Така и не се заприказва с никого. Нима наистина не е нищо повече от клиентка? Но защо тогава толкова плака? И защо бе донесла толкова изразителен букет?
Антон я настигна по широките стъпала на крематориума, жената крачеше бързо, почти тичаше към колата си.
— Вероника Валериевна! — извика я Сташис.
Нитецкая рязко спря, извърна се и го погледна с очи, все още пълни със сълзи. Устните й се кривяха, тя едва сдържаше плача си. Антон меко я подхвана под ръка и я поведе към своята кола.
— Вероника Валериевна, не мислите ли, че е време да си поговорим? — тихо попита той.
— Но не и сега, нали — вяло отвърна Нитецкая.
— Не, именно сега — твърдо и дори доста строго каза Антон. — Още повече че и без това в такова състояние не може да шофирате. Хайде да ви откарам у вас, ще поседим, ще си поприказваме, ще поменете Леонид Константинович, както е редно. Доколкото разбрах, не смятате да ходите на общия помен.
— Какво да правя там… — махна с ръка Нитецкая. — Добре, да вървим. А моята кола?
— Аз ще се погрижа за това, ако ми дадете ключовете.
— Добре — натъжено повтори тя.
И вече хванала дръжката на вратата, за да седне в колата, изведнъж каза:
— Прав сте. Бях любовница на Леонид. Нали за това искахте да поговорим?
— И за това — кимна Антон. — Седнете, моля.
— Ще ми правите ли компания? — попита Нитецкая, докато поставяше на масата чашки, бутилка коняк и чиния, на която бяха подредени спретнато нарязани късчета кашкавал и лимон. — Или ще трябва да помена Леонид в горда самота?