— На работа съм — кратко отвърна Антон, — пък и ще шофирам.
Тя не се преоблече и седна до масата със същата черна рокля, с която бе присъствала на панихидата. Черният копринен шал, с който по време на опелото бяха покрити косите й, сега лежеше на раменете й и Вероника току усукваше ресните по краищата му.
— Казах, че бях любовница на Леонид — започна Нитецкая, след като изпи до дъно пълна, макар и малка чашка. — Но не е така. По-точно, не е точно така. С него бяхме в отношения, при които думите „любовник“ и „любовница“ звучат неуместно. Грубо. Пошло. Ние се обичахме така, както малко хора на нашата грешна планета успяват. Живеехме и дишахме в унисон, усещахме се един друг от десетки километри. Бяхме едно цяло. Именно затова Леонид не ме запознаваше с никого от своето обкръжение. Пазехме отношенията си в тайна, далеч от чужди очи, на никого нищо не казвахме, защото се страхувахме да не подплашим тази невероятна, тази невъзможна любов. Ето защо, макар Леонид да беше свободен, аз не бях поканена на помена. Просто никой нищо не знаеше за мен.
Антон мълчаливо кимна. Ето, че изникваше още един Курмишов, съвсем различен, неприличащ нито на лекомисления гуляйджия и печалбар, за когото бе разказал Сотников, нито на безумно талантливия любим на Карина Горбатовская. Курмишов, когото не бе познавал никой от неговите приятели и познати. Никой освен жената, която той наистина бе обичал. Но кой от тези Курмишови е бил истинският? Или истински са били всичките трима?
— Разкажете ми какво се е случило между Леонид Константинович и Сотников — помоли той.
Нитецкая кимна и пресуши още една чашка. Улови напрегнатия поглед на Антон и леко се усмихна.
— Не се бойте, знам си нормата. И винаги спирам по средата на тази норма. Няма нищо по-отвратително от пияна жена.
Повечето от това, което разказваше Вероника Валериевна, вече беше известно на Антон, но той слушаше много внимателно, страхуваше се да не изпусне някоя подробност, която, много вероятно, бе известна само на тази жена.
След осми клас Леонид Курмишов отишъл при бащата на Алексей Юриевич Сотников, известния бижутер Юрий Сотников, като обучаващ се чирак. Самият Алексей стоял зад гърба на баща си от ранно детство и добре познавал всички ученици, макар те да били по-големи от него. Между Курмишов и Алексей се създали добри отношения, още повече, че за своите 10 години Алексей умеел много неща, а Леонид още не умеел нищо, но не смятал за унизително да се учи не само от майстора, но и от неговия малък син. Много скоро те станали близки приятели. Алексей често водел Леонид в своята стая и му показвал своите получени по наследство албуми с ескизи, както и книги с илюстрации, донесени по незнайно какви пътища от чужбина.
Останали приятели дълги години и когато по време на финансовата криза през 1998 година Леонид здравата пострадал материално, Алексей споделил с него Секретния кодекс на Сотникови. Тези знания позволили на Курмишов да стане вторият експерт по изделията на Дома „Сотников“, започнали да го канят големи аукционни фирми и да му плащат добре. Курмишов бил много благодарен на приятеля си Алексей, искрено и дълбоко благодарен.
Ала веднъж в някакъв неразбираем порив, който самият той после не могъл нито да обясни, нито да оправдае, разказал за тези тайни на един свой клиент, певеца Виктор Волко. И не само му разказал за тайните, но и ги изброил подробно, дори ги илюстрирал с многобройни снимки и рисунки. После се сепнал, поискал думата на певеца, че това ще си остане между тях, защото броят на експертите по изделията на Дома „Сотников“ бил строго ограничен, били само двама и Курмишов бил единият от тях, това им осигурявало стабилни доходи. Волко се заклел, че ще запази всичко в тайна, но много скоро издал информацията на заинтересовани хора. Тъй като сега аукционистите и колекционерите можели сами да определят автентичността на изделията на Дома „Сотников“, нуждата от експерти отпаднала и Алексей и Леонид изгубили този източник на доходи. Към тях продължавали да се обръщат за консултации колекционери, но един човек, изгубил статута си на ексклузивен експерт, вече не можел да разчита на високи хонорари за консултациите си. Освен това по-рано самите консултации се осъществявали предимно в чужбина, когато за търговете се канели експертите, а в същото време там се стичали колекционери от цял свят и именно те търсели частните консултации. И плащали добре, нали е знайно, че най-богатите колекционери живеят в САЩ и в Англия. Докато си стоиш в Русия, от родните колекционери не можеш да спечелиш много.