— Значи, получихте от Панкрашина снимките, които ми показахте миналия път, не сутринта в деня на убийството? — позасмя се Антон. — Излиза, че сте ме излъгали?
— Излъгах ви — погледна го с пиянска дързост Нитецкая. — Получих тези снимки няколко дена преди това, когато Евгения ми каза за приема.
— Ами да — кимна Сташис. — Миналия път забелязах, че някак нервничехте, когато ми отговаряхте на въпросите за Панкрашина. Защото ни казахте истината, ако правилно съм разбрал. И постоянно ме измъчваше въпросът: защо така се притеснявахте? Дори ръцете ви трепереха. Беше странно: човекът казва чистата истина, а толкова се вълнува.
— Трескаво размишлявах да ви кажа ли за огърлицата и за Леонид, или не бива. Така и не реших. Затова бях нервна, по-точно мислено се разкъсвах през цялото време, защото е трудно да се съсредоточиш едновременно и върху отговорите на вашите въпроси, и върху собствените си размисли.
Вярно е, помисли си Антон, именно използването на тази особеност на човешкия мозък му бе помогнало навремето да оцелее, след като бе погребал цялото си голямо семейство.
„И какво имаме в крайна сметка?“ — замисли се той, след като се сбогува с Нитецкая и започна да набира телефона на човека, на когото смяташе да предаде ключовете от колата на Вероника Валериевна: обещанията трябва да се изпълняват.
Така, с огърлицата вече е ясно, тя е съществувала в единствен екземпляр и не е била открадната по време на убийството, но тайната на смъртта на Евгения Панкрашина така и не е разкрита. Някак странно се подрежда всичко в това дело: уж човекът казва истината, тоест нищо не си измисля, разказва точно всичко, както е било, а нещо те смущава… И после се оказва, че неслучайно те е смущавало. Кой знае защо, Антон си спомни за Светлана Дорожкина. Нали е установено, че и тя е казала чистата истина, нищо не си е измислила, а и днешният разказ на Нитецкая за пореден път потвърди това, но нещо не беше наред… Някак неестествени погледи, жестове, интонация. С Нитецкая се разбра: тя е имала информацията и не е решила дали трябва да я сподели, или не. Ами Светлана Дорожкина? Какво може да е знаела тя, което я е карало, докато говори чистата истина, да се разсейва и да мисли за друго?
Вкъщи цареше необичайна за неделната вечер тишина. Обикновено децата, въпреки строгия надзор на бавачката, в петък и събота вдигаха шум до късно, на другия ден си отспиваха, така че да ги накарат да си легнат в неделя вечер винаги беше проблематично. Едва престъпил прага на апартамента, Антон си помисли, че вкъщи няма никого, но веднага долови едва чутия звук от стъпките на Елвира, която се появи в антрето с пръст на устните. Антон мълчаливо кимна, съблече се и на пръсти последва бавачката към кухнята.
— Как успяхте да ги приспите? — попита. — Още няма девет, а децата спят. Чудеса!
— Заведох ги на разходка до един извънградски пансион, където днес имаше голям детски празник. Много развлечения за всички възрастови групи, като се почне от три-четири годишни до тийнейджъри. Но най-важното беше — хитро се усмихна Елвира, — че предварително знаех програмата и разбрах, че там ще се провеждат най-различни състезания. За ски и кънки е още рано, времето не позволява, а на децата е нужно движение на чист въздух. С една дума, резултатът е налице. Натичаха се, надишаха се, повеселиха се така, че заспаха още в колата, едва ги събудих и накарах да вечерят, главите и на двамата едва не паднаха в чиниите.
— Благодаря ви, Елвира. Не мога да си представя какво ще правя без вас.
Лицето й помръкна.
— Недейте пак за това, моля ви. Всичко е решено. И е само въпрос на време.
— Да, на време… — тъжно повтори след нея Антон. — Знаете ли какво ме посъветва вашият Трушчов?
— Посъветвал ви е да си намерите съпруга — отговори Елвира. — Той ми каза.
— И къде трябва да я търся? Може би вие ще ми подскажете? Ето, например един спец по житейските проблеми от моята служба ме съветва да потърся добра самотна жена, която да е учителка или лекар педиатър. Отвратително усещане: сякаш си решил да си вземеш куче или котка и придирчиво избираш породата: тази има капризен характер, онази е прекалено едра, третата пък — много космата… Но вашият Трушчов е сигурен, че така или иначе ще трябва да се принеса в жертва на обстоятелствата, които са се създали не по моя вина. Просто така са се създали. И няма изход без жертви. И вие ли смятате така?
Елвира седеше с наведена глава. Антон разбираше, че този разговор й е неприятен — нали тя сама преди няколко години дойде при него и му предложи безвъзмездната си помощ и той прие тази помощ, но нито тя, нито той не помислиха: ами какво ще стане после? Антон беше смазан от страшна мъка, след като загуби жена си, Елвира беше в ужас, защото съпругът й, започнал пиянска стрелба на улицата, бе ранил смъртоносно млада жена, майка на две деца. Тя незабавно поиска развод и дойде при овдовелия по вина на съпруга й Антон Сташис с молба да приеме нейната помощ. И двамата не бяха в емоционално състояние, при което да мислят за бъдещето. Когато ти се стовари такова нещастие, обикновено не те спохожда простата мисъл, че един ден острата болка ще се притъпи и ще започне друг живот, в който ще има други хора, други мисли и други чувства. Струва ти се, че така ще бъде винаги. И всякакви думи, че един ден всичко ще се промени, ти звучат кощунствено.