Виктор Волко се яви в кабинета й още преди обяд. Двайсетина минути старателно се прави на невинна звезда, незаконно и неоснователно подозирана в кой знае какво. Да, отдавна познавал Леонид Курмишов и какво от това? Него го познавали всички артистични кръгове. Да, разказвал му нещо за Дома „Сотников“, дори било интересно. Да, Волко споделил с други хора това, което му разказал бижутерът, и какво толкова? Нали не е държавна тайна от значение за отбраната на страната. И изобщо, кога било това… Толкова години са минали…
Скоро това омръзна на Надежда Игоревна и тя незабелязано даде знак на Антон: ти си на ред. И тогава той зададе своя въпрос, един такъв на пръв поглед невинен. Виктор Семьонович, който не усети това толкова очевидно подвеждане, веднага започна ентусиазирано да разказва в колко часа станал предния ден, в колко часа дошъл помощникът му, какви въпроси обсъждали, кой му се обадил по телефона и на кого се обадил той, къде отишли после и с каква цел. И след всяка фраза неизменно добавяше:
— Попитайте, всички ще потвърдят, видяха ме там.
— А на погребението на Леонид Константинович Курмишов присъствахте ли?
— Не. — В своята разпаленост Волко отново не забеляза предупредителния знак. — Нали току-що ви обяснявах къде съм бил…
— А защо? — прекъсна го Антон и изписа на лицето си искрено любопитство.
— Какво „защо“? — не разбра певецът.
— Защо не присъствахте на погребението на Курмишов? Всички присъстваха, всички ваши, както се изразихте, артистични кръгове. Всички, които са познавали бижутера и са използвали услугите му, дойдоха. А вие — не, не благоволихте, макар току-що да ни разказахте, че сте се познавали с него от дълги години и сте общували сърдечно. Бива ли така, Виктор Семьонович?
Волко се запъна, после се сети.
— Ах, да, спомних си, отидох на погребението, просто нямах никакво време, прескочих буквално за две минути, постоях, оставих цветя… Не, дадох ги на някого с молба да ги постави при ковчега, когато дойде съответният момент. И си тръгнах.
— Къде отидохте?
— Нали ви казах…
— Виктор Семьонович, престанете — намръщи се Риженко. — Стига вече. Не сте присъствали на погребението…
— Не, присъствах!
— Не, Виктор Семьонович — позасмя се Антон, — грешите. Присъствах аз. А вас ви нямаше. И ние се нуждаем от вашето достоверно обяснение: защо? Ако до минута и половина не чуем това обяснение от вас, ще го дадем ние. И не мисля, че то ще ви хареса. Така че избирайте: вашето или нашето обяснение. Ако искате да бъдете заподозрян в убийствата на Евгения Панкрашина и Леонид Курмишов — ваша воля, това ще си запишем. Ако не искате — разкажете всичко, както е било.
Певецът не се опъва дълго.
— Не знам нищо за никаква Панкрашина! — истерично закрещя той. — А Курмишов… Ами да, наистина…
… Тогава на приема той наистина се уплаши. Непозната дама мина покрай него и му се усмихна, той дежурно се усмихна в отговор и обърна внимание на нейното колие, много голямо, биещо на очи, ярко — просто беше невъзможно да не го забележи човек. И много красиво. Искаше да бъде приятен, а не му хрумна никакъв друг комплимент, просто се задейства автоматизмът: почитателите трябва да те обичат. И Волко похвали накита. А дамата изведнъж започна да разказва, че това бижутерийно изделие е наречено „Разсъмване над Егейско море“ и другото му име е „Последно разсъмване“. Дамата бърбореше и нещо в смисъл, че скоро научила, че бижутерите понякога давали названия на своите изделия, а тя го чувала за пръв път и колко било интересно това… А Виктор Волко вече нищо не възприемаше от ужас. Пред очите му бе застанало изкривеното от омраза и ярост лице на Леонид Константинович, в ушите му като тревожна камбана звучаха неговите уж отдавна забравени думи: „Това ще бъде последното разсъмване, което ще видиш в живота си“.
Отначало Волко си помисли, че Курмишов е някъде тук, наблюдава го отстрани. Затърси бижутера из залата, искаше да се обяснят, а когато не можа да го намери, направи отчаян опит да провери: набра номера на домашния телефон на Курмишов и той се обади. Тоест той със сигурност не присъстваше на приема. И кой знае защо, в този момент Виктор Волко изпита истински страх. Помисли, че бижутерът е замислил някакво невероятно, чудовищно отмъщение и се стъписа, не можа да се овладее, избяга от приема, без да се замисля за поетите в договора задължения, и се завтече при един познат престъпен бос, негов почитател.