— Нали знаете, всички звезди имат… как да го кажа… почитатели и спонсори от тези среди… — със запъване взе да обяснява певецът. — Често се получават разни недоразумения, особено когато ни канят на частни вечеринки, така че трябва да имаме зад гърба си авторитетни хора, които да ни помогнат и защитят, ако нещо…
— Знам — кимна Риженко. — Не се разсейвайте, моля. Продължавайте.
… Волко дотича при своя „спонсор почитател“, престъпния бос Михальов, и го помоли да му даде човек за изпълнение на деликатна задача: да сплаши бижутера Курмишов. Не, в никакъв случай да не го убива, просто да го уплаши до смърт, та Леонид да разбере: Виктор Волко не е кой да е — и той може да се зъби и да отвръща на заплахи, и той може да бъде опасен. Кой знае защо си мислеше, че по този начин ще успее да спре Курмишов.
— И кого ви даде Михальов?
— Обади се някъде, след известно време дойде Гриша Дубинюк, един як мъжага, само с фигурата си може да стресне някого до припадък. Всъщност именно такъв човек ми трябваше, нали не исках убийство, а само заплаха, та си помислих, че Леонид Константинович само като го види, веднага ще се откаже от намеренията си.
— Тоест не сте поръчвали на Дубинюк убийството на Курмишов?
— Ама моля ви се! — пребледня Волко. — Как можахте да си го помислите! Разбира се, че не, исках само да го сплаши. И извънредно строго заръчах да не го бие и изобщо да не го осакатява, защото бижутерът работи с ръцете си, един инвалид няма да може да работи, ако му повредят ръцете. В края на краищата аз не съм някой престъпник. Разберете, не желаех злото на Леонид, не исках да му сторят нищо лошо, аз просто се защитавах! Бях сигурен, че ТОЙ иска да ми отмъсти, и се опитах да го спра. Да го сплаша и да го спра.
— Добре. Как именно смятахте да сплашите Курмишов?
— Ами аз… Не знам… Казах на Гриша: по твое усмотрение, сам си решавай, според ситуацията. За мен е важен резултатът: Леонид трябва толкова да се уплаши, че завинаги да забрави идеята да ми отмъщава.
— И какво е решил Григорий Дубинюк? Докладва ли ви как е сплашил Курмишов?
— Той… той каза, че отвлякъл Леонид в четвъртък вечерта и го закарал на някакво място, където да постои малко, та да му дойде умът в главата.
— В четвъртък вечерта — това е ден след приема? — уточни Риженко, която трябваше да вписва в протокола не „четвъртъци“ или „следващи дни“, а конкретни дати. — На 22 ноември?
— Ами да… сигурно.
— И какво е станало после?
— Не знам… Наистина не знам… Честна дума! Григорий каза, че акцията по сплашването приключва и в неделя, в най-краен случай в понеделник, бижутерът вече ще си бъде вкъщи и ще стане кротък и сговорчив.
— Кога Дубинюк ви каза, че акцията по сплашването приключва?
— В… в събота, струва ми се. Да, в събота.
— В събота, на 24 ноември — отново уточни Надежда Игоревна. — В какво конкретно са се състояли действията по сплашването на Курмишов?
Риженко бързо набираше на клавиатурата протокола от разпита, Волко седеше объркан и уплашен. А Антон го наблюдаваше и преценяваше: наистина ли никой не бе виждал Курмишов от четвъртък вечерта и не бе разговарял с него по телефона. А Леонид Константинович бе починал късно вечерта в неделя. И то не от естествена смърт, а от удушване.
Някой лъже. Или Волко, или Дубинюк, който обещал на своя клиент, че акцията приключва и отвлеченият бижутер вече съвсем скоро ще се прибере у дома си.
Трябва да се разговаря с Михальов. Вярно, да намерят Григорий Дубинюк е задачка за първокурсник, но да го намерят е само половината работа, трябва да направят така, че той да заговори. А за целта не могат да минат без командата на боса. Как не му се ходеше на Антон сам при Михальов! Но няма как, днес погребват Генадий Колосенцев и той не може да разчита на Рома чак до вечерта.
— Виктор Семьонович — Антон се приближи плътно до певеца, — ще ви помоля сега да извадите телефона си и да се обадите на вашия страстен почитател Михальов. Трябва спешно да се видя с него. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Надявам се, че няма да ви откаже?
Дали Волко успя да намери подходящите думи, дали пък Михальов наистина му беше фанатичен почитател, но срещата бе уговорена само след час в дома на боса в Близкото Подмосковие.
Девет години работа в криминалната полиция далеч не са достатъчни, за да се смяташ по право за печен професионалист, но през тези години Антон Сташис все пак се бе научил да разговаря с „престъпни елементи“. Михальов не беше истински признат бос, бе започнал в средата на 90-те като много такива, с рекет, бе оглавил група яки момчета с анцузи и бе всявал страх сред околните с безкрайната жестокост на своята банда. Но оттогава бяха минали почти двайсет години, от трийсетгодишен бандит Михальов се бе превърнал в солиден чичка „към петдесетака“, делови и дори почти приличен, но по навик прибиращ под дружелюбното си крило не твърде високоинтелектуални типове. Певецът Виктор Волко със своите сладки романси „за невярна любов и предателство“ докосваше най-чувствителните струни на отдавна закоравялото сърце на Михальов, така че бившият бандит, а сега „бизнесмен“, осигуряваше на своя кумир и охрана (че има ли сега в Русия звезда без охрана! Без охрана не си никаква звезда, а жалък шушумига.), и някакви парици, и изгодни договори за изпълнения по време на частни празници, и услуги от по-особен характер.