— Лошо — направи извода си следователката Риженко, след като изслуша безпомощното мънкане на оперативните работници, които бяха работили честно и не беше тяхна вината, че нищо не излизаше…
Абсолютно нищо не се връзваше. Убийствата на Панкрашина и Курмишов по никакъв начин не се обединяваха. И най-лошото беше, че работата по разкриването на убийството на бижутера буксуваше като вехта кола сред дюни.
— Разбира се, това, което ми говориш, е пълна глупост — рязко каза тя в очите на Антон Сташис. — Но не ни остава нищо друго. Дайте да проверим версията, че Колосенцев е убил Курмишов, защото установихме, че именно той е освободил бижутера. Експертизата потвърди: на ножовката, с която са разрязани белезниците, и на винкела, с който е разбита вратата на гаража, има следи от Колосенцев. Поне едно нещо знаем със сигурност: Гена е влизал в контакт с бижутера. Гена е бил в този гаражен комплекс едновременно с Курмишов. А после някой е откарал Курмишов оттам. И колата на Колосенцев е намерена близо до имигрантското общежитие. Значи той е имал всички възможности да откара Курмишов. Рома, експертите огледаха ли колата на твоя приятел?
— Мисля, че не — неуверено отговори Дзюба, помисли малко и добави вече по-твърдо: — Със сигурност не са. Аз говорих с колегите, казаха ми, че просто са огледали колата, търсели бележки или нещо друго, което да обясни защо е отишъл в Източния район. Но на експертите не са я давали.
— Защо?! — вече се разкрещя Риженко. — Защо не е извършено едно толкова очевидно необходимо действие? Изобщо, какво става тук?
— Не се сърдете, Надежда Игоревна — опита да я успокои Антон, — онзи следовател там е… особен. За него ремонтът и гастарбайтерите са болна тема. И в рамките на неговата версия в резултатите от експертизата по колата не може да има нищо важно за следствието.
— Господи — простена тя и се хвана за главата, — защо, кажи ми защо сме се превърнали в страна на идиоти? Добре, станалото станало. Вървете, работете. А аз ще отида при ръководството. Щом на вашия следовател колата на Колосенцев не е нужна за разкриването на убийството му, на мен тя ми е нужна за следствието по делото за бижутера.
Сташис и Дзюба се изнизаха от кабинета на Риженко едва ли не на пръсти.
— Какво й става? — прошепна Роман, когато се отдалечиха на достатъчно разстояние от вратата. — Никога не бях я виждал такава.
Антон се усмихна.
— Нищо страшно, Рома. И нищо лично. Това няма отношение нито към теб, нито към мен.
— А към какво има?
— Не към какво, а към кого. Към Кирган, адвоката.
— Към Виталий Николаевич ли? — смая се Дзюба. — Защо, какво се е случило? Пак ли й е провалил дело на процес?
— Ами почти — разсмя се Сташис. — Снощи й е направил предложение. И Надежда Игоревна се е съгласила. Снощи. А тази сутрин му се е обадила и е казала, че снощи е прибързала и още не е сигурна… С една дума, скарали са се.
— Гледай ти-и-и — проточи Роман. — Ами ти откъде знаеш?
— Кирган ми каза, говорихме си днес. Така че нашата Надежда Игоревна просто е разстроена. Не си го слагай на сърце. И знаеш ли какво, Рома? Сега тръгвам да работя, а ти днес си почини. И без това не можем да направим нищо повече по бижутера. Край, изворът секна. Сега остава само да чакаме, докато Риженко изиска колата на Гена за експертиза и експертите си свършат работата. Не се показвай и в отдела си, нали знаеш: работата обича глупаците. Отпусни се до утре.
Антон приятелски тупна Дзюба по рамото, качи се в колата си и замина. А Роман замислено се потътри по тротоара, размишлявайки дали да се прибере вкъщи и да поспи, дали все пак да прояви честност и дисциплинираност и да се яви в отдела си, или…
След внимателно обмисляне третият вариант му се стори най-привлекателен. И Роман Дзюба се запъти към заложната къща, където работеше онова толкова необикновено, толкова добро и толкова искрено момиче с рядкото име Евдокия.
СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
— Рома — уморено каза Надежда Игоревна Риженко, — аз много те харесвам. Много те ценя като човек, предан на работата и влюбен в професията си. И ти го знаеш. Но дори моята обич към теб не е безгранична. Твоите приятели, оперативните работници, нали са ти казали, че са направили оглед на колата на Колосенцев?
— Да, нали ви казах — недоумяващо отговори Дзюба.
— Казаха ли ти, че на предната пътническа седалка е имало парче полиетилен?
— Не си спомням… Май ми казаха… Ами…