— А колата на Гена къде е била?
— Той има ли кола? Тоест имал ли е — веднага се поправи Зарубин. — Охолно си живеят младите оперативни работници. Защо твоите момчета не са ми казали за колата? Точно те определено са знаели, че е имало кола. Сигурно и нея са намерили, където е бил трупът, щом не са ми казали.
— Хайде да проверим — примоли се Роман, местейки жален поглед тук към Зарубин, ту към Антон. — Нали може да са го убили заради колата. Знаете, че постоянно се случва: убиват шофьора, изхвърлят го и открадват колата.
— Да, бе — кимна Зарубин и запрелиства бележника си, — открадват. Без ключовете. Грижовно слагат ключовете в джоба на убития и заминават. Ключовете са си били у Колосенцев, пламенен мой радетелю! В джоба на якето.
Очите на Дзюба ядно се присвиха, в тях лумна гневен пламък.
— А вие, Сергей Кузмич, защо се учудихте, когато попитах за колата, щом от самото начало сте знаели, че в джоба на Гена е имало ключове?
— Гледай ти какъв си бил! — внезапно се развесели Зарубин, дори сякаш умората му изчезна. — Човек не може и да се пошегува. Бива си го твоето характерче, старши лейтенант. Добре де, добре, пипна ме. Бях забравил за ключовете, по-точно, не бях обърнал внимание, а когато попита — прелистих бележките си и видях списъка на намереното в джобовете. Спокойно, момче, отпусни се, не ме гледай толкова злобно?
— И все пак не бива да отхвърляме варианта за убийство заради конфликти в играта — твърдо повтори Роман. — Гена често ми е разказвал как се заяждат там. Дори пречукали едно момче, вдигнал се скандал в чата, определили му среща, за да си довършат приказката лице в лице и накрая — труп. Разберете, Генадий е бил много добър геймър, освен това е бил администратор. Може да са го убили или от завист, задето е бил най-добрият, или той е баннал някого и са го убили за отмъщение.
Зарубин потърка челото си с ръка и въздъхна.
— Старши лейтенант, ти поне чуваш ли се какво говориш? Дрънкаш някакви идиотщини, някакви неразбираеми думи, като че ли на птичи език. Сериозно ли смяташ, че цялата тази детска градина може да има отношение към един капитан от полицията, оперативен работник от криминален отдел?
— Смятам, че трябва да поговорим с геймърите — не се предаваше Дзюба.
— Слушай, до гуша ми дойде от тебе! — внезапно избухна Сергей. — На краставичар краставици не продавай! При всяко положение ще говорим с геймърите, защото те са го видели и са разговаряли с него няколко часа преди смъртта му. Край, Дзюба, чупката, не ми мъти главата, че не отговарям за себе си.
Роман мълчаливо се обърна и излезе, като в движение бързо кимна на Антон.
— Утре сутринта отиваш при Букарин — напомни му Антон.
И не разбра дали Дзюба го е чул, или не.
— Не биваше да се държиш така с него — каза укорително. — Рома е свястно момче. И му е мъчно за Колосенцев. Та Генадий му беше наставник, три години работиха заедно, Роман го обичаше. Мъка му е, та той е съвсем млад, за пръв път губи другар. А ти… Не е хубаво, Кузмич.
— Абе и аз знам, че не е хубаво — прозвуча разкаяние в гласа на Зарубин. — Изтървах си нервите. Уморен съм. Ама и ти си един: защо не ме спря? Виждаш, че по-възрастният ти другар прекалява, а седиш ням като риба. Но приеми моите съболезнования за колегата, дето ти се е паднал да работите заедно по случая с Панкрашина! Вместо мозък има детски фантазии.
— Не си прав, Кузмич — разпалено възрази Сташис, — Рома има висока познавателна активност и професията обича искрено за разлика от много колеги, за които работата в полицията е или средство да се скатаят от казармата, или възможност да пълнят джоба. И между другото, когато преди две години работихме заедно, идеите на Рома се оказаха много полезни, а пък отначало също изглеждаха фантазьорски. Слушай, Кузмич, не е зле да го вземем при нас на „Петровка“.
— Какво-о-о? — ревна Зарубин така, че изглеждаше странно такъв мощен рев да се изтръгне от такова хилаво дребно телце: подполковникът беше нисичък, с тесни рамене. — Да не ти е хрумнало повече! За какво ни е тук тая детска градина? Ами че него за нищо не го бива, главата му е пълна само с интернет и тем подобни компютърни глупости!
— Между другото, за компютрите — невъзмутимо отвърна Антон, без изобщо да реагира на бурните емоции на Зарубин. — Извинявай, че се бъркам. Иззет ли е компютърът на Колосенцев? Даден ли е за проверка?
— Че как, първата работа беше. Момчетата го изнесоха от кабинета му пред очите ми.
— Ами домашния?
Зарубин дълго гледа Антон, после процеди: