— Мразя хората, които винаги са прави. Но теб не мога да те мразя, изпитвам към теб неоправдана слабост. Защо бе, човек, защо вечно имаш право?! Още имаш жълто на устата, в криминалния си от вчера, а имаш нахалството да ми даваш акъл.
— Много дълго е това твое „вчера“, Кузмич — добродушно се усмихна Антон, — цели девет години.
— Какво „девет години“?
— Работя в криминалния отдел вече девет години. Добре де, не се ядосвай, всичко е наред. Само не забравяй за домашния компютър на Колосенцев. Вярно, той, изглежда, го е използвал само за играта си, но знае ли човек… Страх лозе пази.
Зарубин понечи да отговори нещо, но зазвъня мобилният му телефон.
— Здрасти! — грейна лицето на Сергей Кузмич, още щом чу гласа на телефонния си събеседник. — Обади се най-сетне!… Какво, какво?… Как пък го измисли! Откъде? Не съм по тая част. Почакай, сега ще питам един младок, ама ти сигурно го помниш, преди време работи с Настя по онзи театрален случай… Да, да… същият. Почакай.
Той отдръпна телефона от ухото си и попита:
— Антоне, да ти се намира случайно учебникът по криминология от 1976 година, един такъв дебел, син на цвят?
— Какви ги приказваш, Кузмич? — искрено се учуди Антон. — През тази година още не съм бил роден. Откъде у мен такъв учебник? Защо, в интернет няма ли го?
— Излиза, че го няма. Жалко, Стасов пита за него, трябвал му за дъщерята, в момента е аспирантка, юристка. А да знаеш случайно кого можем да попитаме?
— Знам — усмихна се Антон. — Утре ще го попитам.
— Стасов, ще ти отговоря утре, бива ли? — весело заговори Зарубин. — Младокът го няма, но казва, че знаел у кого може да се намери тая твоя библиографска вехтория.
Остави телефона на бюрото и недоверчиво попита:
— И от кого си намислил да вземеш този учебник на преклонна възраст?
— От Дзюба — невъзмутимо отговори Антон. — Сигурен съм, че той го има. Тепърва това момче ще ни поднася много изненади. А Стасов помни ли ме?
— И още как! — изхъмка Зарубин. — Оставил си най-светли спомени у него.
Сташис погледна часовника си: девет и половина вечерта. Вече имаше телефонния номер. Вярно, в този късен час… Да спазва приличие, как ли пък не! Над главата му е надвиснал жизненоважен проблем, какво ти приличие. Антон без колебание набра номера на бизнесмена Трушчов, бъдещия съпруг на неговата бавачка.
— Александър Андреевич, добър вечер, казвам се Сташис — учтиво, но хладно се представи той.
Трушчов, изглежда, ни най-малко не се изненада от това обаждане, сякаш го беше очаквал, нито от молбата да се срещнат и поговорят.
— Ако искате, можете сега да наминете към моя офис — предложи той, — още съм тук, преглеждам едни документи.
— Ще дойда — веднага се съгласи Антон.
— Запишете си адреса…
— Благодаря, не е нужно — позасмя се Сташис.
— Вярно — позасмя се в отговор Трушчов, — можех и сам да се досетя.
Охранителят внимателно огледа Антон от главата до петите.
— Господин Сташис?
Хм, значи наистина го очакват, дори са предупредили охраната. Добре, господин Трушчов, ще ви сложим едно плюсче. Засега.
— Ще ви придружат — охранителят отстъпи две крачки и даде възможност на Антон да влезе навътре в сградата, където вече го чакаше втори младеж със същата униформа с логото на охранителната агенция.
Вървяха дълго, помещението, заето от офиса на фирма „Вектор-Сервиз“, се бе разпростряло на три етажа в сграда с доста заплетена планировка. Самият собственик на фирмата седеше в кабинет с широко отворена врата, възелът на вратовръзката му беше разхлабен, горното копче на ризата — откопчано, сакото небрежно бе хвърлено на един от столовете. Александър Андреевич приличаше на бандит от деветдесетте, имаше бръсната глава, поради което веднага биеха на очи щръкналите му уши, беше широкоплещест и масивен. Силният загар издаваше любителя на екстремалните почивки у него: човек може да почернее толкова или на планина, или в открито море.
— Антон? — вдигна глава той и с кимване посочи фотьойла пред неговото отрупано с книжа бюро. — Седнете, трябват ми още минута-две.
Антон мълчаливо седна и се заоглежда наоколо. Беше очаквал да види по стените множество дипломи и сертификати, които имат за цел да информират всички влизащи колко и какви обучаващи курсове е завършил собственикът на кабинета, колко пъти и в какви конкурси е вземал първо място, с една дума, колко е образован и изобщо, колко си го бива. Освен това много популярни бяха снимките, изобразяващи стопанина на кабинета в компанията на известни политици и тем подобни популярни личности. Но тук имаше само диаграми, графики и таблици. Никаква показност, никакво изфукване, само работа.