Този път презрението по лицето на бизнесмена се смени с неподправено учудване.
— Ама вие сериозно ли? Така ли е казала? Гледай ти! Само да е знаела колко е обаятелен в действителност! Пълен идиот! Обеща да изпее петнайсет песни, взе пари за петнайсет, разбрахме се за три излизания по пет изпълнения с почивки от по половин час, за да си почине. Изпя първите пет, после яде, пи, изпя вторите пет, излезе в залата, помота се десетина минути или малко повече — и дим да го няма. Ами парите? Моите помощници си оправиха сметките с продуцента му, поискаха неустойка.
— Платиха ли?
— Къде ще ходят? — позасмя се Букарин. — Щом сте нарушили договора, ще плащате.
— А знаете ли защо си е тръгнал Волко? — попита Роман. — Винаги ли е толкова безотговорен?
Букарин сви рамене.
— Знам ли го. Продуцентът нищо не обяснил, изчервявал се, потил се и се извинявал.
— Може да е препил през почивката и да е разбрал, че не може да пее? — предположи оперативният работник.
— Може — съгласи се Букарин.
— А може някой да му се е обадил по телефона и да му е съобщил нещо тревожно или неприятно? — продължи да фантазира Дзюба.
— И това може да е станало. Нали знаете, в този живот всичко може да се случи. Но почтените хора не постъпват така. Трябваше да дойде, да обясни, да се извини, да каже, че финансовият въпрос ще бъде уреден. Така постъпват възпитаните хора. А не хукват с подвита опашка и без да се сбогуват. И представете си, значи, такива идиоти могат да направят на някого добро впечатление! Познавам я тая пасмина, за тях любовта на почитателите им е еликсир в живота, заради тяхната любов са готови да се правят на ангели или, ако щете, на дяволи, само и само да ги обичат. И ще се усмихват, и приятни думи ще изричат, и ще слушат внимателно, и ще съчувстват, та после нежно да ги хвалят пред други хора. А всъщност са си гниди…
Антон внимателно изслуша разказа на Дзюба. От това май може да излезе нещо. Описанията и на Ала Анишченко, и на Николай Букарин за Виктор Волко са крайно неприятни, пък и самият Антон го видя, в този човек наистина нямаше нищо симпатично. Евгения Василиевна обаче го е харесала. Защо ли? Дали защото Виктор Семьонович специално се е постарал да направи колкото се може по-добро впечатление, или пък защото Евгения Панкрашина наистина не е разбирала от хора, както твърдеше и съпругът й… Тя е виждала у всички само хубавото и у никого не е виждала нещата под повърхността, към всички е била добра… От друга страна, тази нейна патологическа недоверчивост, потайност, увереност, че ще те „продадат и предадат или ще се изтърват от глупост“… Не, сигурно тук все пак няма противоречие. В представите на Евгения Василиевна всички хора са изначално добри и стига да не им доверяваш тайните си, от тях не бива да очакваш нищо лошо. Дали с този неин подход към хората може да е завързала някое съмнително познанство?
Дзюба, изглежда, мислеше в приблизително същото направление, защото попита:
— Може някой да е спечелил доверието на Панкрашина и да я е убил?
— Може — кимна Антон. — Но защо? На кого е попречила — толкова кротка, спокойна, винаги в добро настроение, мека, добра? При това без да е бъбрива. Нито пък богата. Съпругът й не й е приписвал никакво имущество. Животът й не е бил застрахован. Нищо е нямала. Абсолютно нищо. Бедна като църковна мишка от юридическа гледна точка. Материална изгода от нейната смърт получават само децата й, те наследяват наравно с баща си „съпружеския дял“. Но мисля, че проверихме всичко в тази посока.
Днес Роман изглеждаше по-зле от снощи и Антон разбираше, че вчера момчето е било в шок, затова се е крепяло някак, но след нощта, вероятно безсънна заради гибелта на Колосенцев, вече едва се крепи.
— Какво ново по случая с Гена? — попита той съчувствено. — Има ли някакъв напредък?
Дзюба заразказва и на Антон му се стори, че той е напълно отчаян: действат неправилно, никой не иска да помисли по-задълбочено.
— Представяш ли си — с вълнение и същевременно с горчивина говореше Роман, — дори не са се сетили, че Гена е бил с колата, дори не са започнали да я търсят. Попитах, казаха ми, че до мястото, където е бил открит трупът, не е имало кола. Значи някой го е закарал там, не е отишъл сам. Кой го е закарал? Защо не си задават този въпрос?
— И какво ти отговориха?
— Пратиха ме… знаеш къде. И за човек не ме смятат, разправят, че съм имал жълто на устата и главата ми била пълна само с интернет.
— Но поне започнаха ли да търсят колата?