Роман отчаяно махна с ръка.
— Казват, че са започнали, но аз не им вярвам. Имат само една версия — гастарбайтерите, за нея са хвърлили всички сили. И знаеш ли защо? Защото убийството на Гена се води от следовател, у когото миналата година гастарбайтери са правили ремонт. И този ремонт му е излязъл солен, така че той сега мрази всички работници чужденци и ги смята за източник на всичките нещастия в нашия град. Това е то.
Антон потиснато поклати глава: вечно изскачат лични мотиви, дори в правосъдието.
Внезапно си спомни за учебника по криминология, който Стасов търсеше за дъщеря си. Интуицията не го бе подвела: разбира се, Дзюба имал този учебник, стоял у тях на рафта сред огромния брой други учебници и монографии по юриспруденция. Роман обеща да донесе учебника, но с уговорката непременно да му го върнат.
Ваган Араратян, началникът на производството в Бижутерийна фирма „Софико“, чувстваше как пулсира кръвта в тила му — пак кръвното. Защо бе, защо тези полицаи са толкова злобни? Как не разбират, че един разумен човек, вече на години, не може да изчезне току-така? Вече цял час стои тук, пред гишето на дежурния и се опитва да докаже, че трябва да започнат да издирват Леонид Константинович. Но никой не иска да чуе Ваган.
Той събра в гърдите си повечко въздух и започна отначало:
— Разберете, той не дойде във фирмата още в петък, а трябваше да присъства на преговори, много важни преговори. Леонид Константинович много се грижи за производството, та оттам идват доходите му, не може просто така да се запилее нанякъде.
— В петък всеки може да се запилее — флегматично му отговори съненият дежурен.
— Но днес е вече вторник! Всеки вторник Леонид Константинович закарва изделията в инспекцията при Министерството на финансите, всеки вторник, разбирате ли? Откак съществува нашата фирма „Софико“, всеки вторник той предава там новите изделия и взема обратно изделията, които са получили проба. Това е нещо непоклатимо, разбирате ли?
— При някоя фуста е заседнал вашият шеф, от ясно по-ясно — недоволно махна с ръка дежурният, на когото Ваган бе попречил да си решава кръстословица.
— Обаждахме се — въздъхна Ваган. — И на приятелката му се обаждахме, и на всички приятели. Никой не знае къде е. И никой от четвъртък вечерта насам не е говорил с него. И телефонът му не работи.
— Изобщо ли няма роднини? — полюбопитства дежурният. — Те защо не са се разтревожили? Сигурно знаят, че с него всичко е наред, щом не го търсят.
— Няма, никакви роднини няма — взе да се пали Араратян, вече разбрал, че още малко и хипертоничната криза ще бъде неизбежна. — Сам човек, един на тоя свят. Родителите му са много стари, към деветдесет, свикнали са синът им дълго да не се вясва или обажда. Пък и къде ще тръгнат да алармират? Те отдавна не излизат от къщи. Съпруга няма, децата му са в друг град, живее абсолютно сам. И никой няма ключове от жилището му. Та вие сте полиция, защо сте толкова безсърдечни! — отчаяно извика Ваган и без самият той да го очаква, се разплака.
И тогава стана чудо. Дежурният придърпа дневника и започна да записва нещо, после подаде през пролуката в прозорчето от непробиваемо стъкло лист хартия и обясни какво трябва да напише Ваган.
След известно време информационните бази получиха сведенията за издирване на Леонид Константинович Курмишов, собственик на Бижутерийна фирма „Софико“.
Роман трябваше да се отбие в своя отдел, така че се разделиха с Антон до вечерта. Разбраха се да се срещнат към осем часа — всеки от тях освен с убийството на Панкрашина се занимаваше и с други престъпления, никой не ги беше освобождавал от тях.
Първият човек, когото Дзюба срещна в отдела, беше подполковник Зарубин. Беше дошъл да си поговори насаме с началника на Колосенцев. Сергей Кузмич се държеше така, сякаш предната вечер изобщо не бе крещял на Роман, а напротив, демонстрира пълна доброжелателност и готовност да разговарят.
— Е, какво, хлапе — намигна му той, — ще дадеш ли назаем учебничето? Антон ми каза, че го имаш.
— Разбира се — кимна Роман. — Утре ще го донеса и ще го предам на Антон. Само че вие предупредете там да не го загубят, все пак е старо издание, трудно се намира.
— Ще се постараем — промърмори Зарубин.
— А нещо ново за Гена? — поинтересува се Дзюба.
Зарубин се огледа наоколо и набърчи нос.
— Ама и вие имате едни коридори, като за бягане на сто метра, но някак не предразполагат за разговор. Я да отидем някъде да подслоним тленните си тела.
— Може в нашия кабинет — зарадвано предложи Роман. — Сигурно сега няма никого.