Кабинетът наистина се оказа пуст. Зарубин бързо се огледа и премести въпросителния си поглед върху Роман. Този поглед можеше да се изтълкува само в един смисъл: къде е бюрото на Колосенцев? Без да продума, Дзюба посочи с очи бюрото чак до прозореца. Подполковникът леко кимна и седна зад другото бюро.
Дзюба гостоприемно предложи чай, но Зарубин отказа:
— Твоят шеф вече така ме напои, че и от ушите ми ще бликне чай.
Работата върху убийството на Колосенцев се водела в рамките на версията за гастарбайтерите. Първо изяснили кой от обитателите на общежитието е напуснал Москва през нощта на гибелта на Колосенцев или на сутринта, тоест веднага след убийството, така че именно тези хора били начело на заподозрените. Осем души, както се разбрало. Но проблемът бил, че тези хора живеели в други държави: заминали за Молдова, Украйна, Таджикистан и Узбекистан, така че да ги издирят било доста дълга работа.
— Това не ти е съветската власт, когато всички бяхме от една страна — покрусено говореше Сергей Кузмич, — при съветската власт човек се мята на самолета, каца, явява се в местната управа, докладва си проблема и работи спокойно, а понякога не е било нужно и да докладва. Сега е друго, налага се да пращаме официални запитвания и търпеливо да чакаме, докато пристигне отговорът, а нито една уважаваща себе си суверенна държава не би позволила на полицай чужденец да работи на нейна територия, триста въртели ще направи и няма да му позволи.
И добави шепнешком и страховито ококорен:
— Знаеш ли защо се разпадна СССР? Защото на някого е било изгодно престъпленията да не се разкриват бързо. Наркотрафикът, разбира се, е част от това начинание, но и за други престъпления се отнася, така че сега си е чисто удоволствие да ги извършваш, ако не си гражданин на Русия.
Дзюба слисано гледаше Зарубин и не можеше да разбере шегува ли се подполковникът, или не.
— А разпитахте ли геймърите? — зададе той въпроса, който най-много го интересуваше.
— Пак ли с твоите идеи! — подвикна Сергей Кузмич. — Разпитахме ги, разпитахме ги, успокой се.
— И какво казаха те?
— Слушай, ти си като оня персонаж от стария виц: слизате ли на следващата спирка? А хората пред вас слизат ли? Ами попитахте ли ги? И те какво ви казаха?
— Та какво ви казаха, значи? — стиснал зъби, за да не отприщи гнева си, повтори Роман.
Един от разпитаните свидетели, присъствали на състезанията, млад човек на име Фролов, дал доста подробни показания, а другите геймъри единодушно ги потвърдили. След края на състезанията Генадий Колосенцев и някакъв непознат младеж постояли встрани, зад ъгъла на търговския център, в уличката, и разговаряли за нещо — никой не чул за какво, но всички определено ги видели. Геймърите тръгвали за ресторант „Орбита“ да отпразнуват победата, извикали Генадий, той казал, че след десет минути ще се присъедини към тях. Описали младежа приблизително, сега всички млади мъже в свободното си време изглеждат горе-долу еднакво: яке с качулка, някакви панталони, може би дънки, някакви обувки, че нали не може да е бил бос… Пък и вече било тъмно. Освен това духал силен вятър с дъжд и всички, които можели, си били надянали качулките, включително Колосенцев и неговият събеседник.
— Сергей Кузмич, може ли и аз да поговоря с този Фролов?
— Защо? — не разбра Зарубин. — Та ти не работиш по случая. Момчетата са го попитали за всичко, което трябва, можеш да не се съмняваш. Или пак си решил, че си най-умният, а ние сме глупаци?
— Бих го попитал за конфликтите в играта.
— Пак запя своята песен!
— Хайде де, Сергей Кузмич — примоли се Дзюба, — моля ви се, това няма да ви попречи, а за мен ще бъде полезно, знае ли човек как ще потръгне животът му, нали е имало случаи на убийства заради такива неща.
— Ама това се е случвало при тийнейджъри! А ние говорим за зрял мъж.
— Какво от това? — не се предаваше младият оперативен работник. — Ами в бъдеще? Представете си, че отново се случи такова убийство, и то тъкмо на вашата територия, тогава аз ще съм наясно с тези неща. Както се казва, спец по темата. Нали самият вие казахте, че този Фролов е бил най-умният от всички разпитани.
Роман употреби за тези молби още няколко минути и в края на краищата придума подполковник Зарубин, който му даде телефона на свидетеля на име Денис Фролов.
Окрилен от успеха, Роман хукна за срещата със Сташис. Не бе изоставил идеята си да овладее някои похвати, използвани от Антон. Вярно, те бяха говорили за това преди две години, но защо да не опита? Антон, кой знае защо, не споделяше ентусиазма на Дзюба.